— Какво извика?
— Бяхме твърде далеч, за да чуем. Поне аз не чух нищо определено. А вие, мис Пиърс?
— Не, не чух. Мисля, че го е била изпратила да донесе нещо от шатрата на по-малката й дъщеря — или може би му се е ядосала, защото е влязъл в шатрата на дъщеря й — не мога да кажа точно.
— Как изглеждаше той?
Мис Пиърс, към която беше отправен въпросът, неопределено поклати глава.
— Наистина не мога да кажа. Твърде далече беше. За мен всичките тези араби са еднакви.
— По-висок от среден ръст — поясни лейди Уестхолм — и с обичайното покривало за глава. Носеше много скъсани и закърпени панталони — наистина срамно — а гетрите му бяха навити съвсем небрежно — всичко в безпорядък! От дисциплина се нуждаят тези хора!
— Бихте ли могли да посочите този човек измежду прислугата в лагера?
— Съмнявам се. Не виждахме лицето му — твърде далече, беше. И както казва мис Пиърс, тези араби наистина всичките са еднакви.
— Чудя се — замислено произнесе Поаро, — какво ли е сторил той, за да ядоса толкова много мисис Бойнтън.
— Понякога тези хора така играят по нервите на човека. — каза лейди Уестхолм. — Един от тях ми взе обувките, макар че изрично му заявих, дори и с жестове, че предпочитам сама да си ги почистя.
— И аз винаги правя това — обяви Поаро, като за момент се отвлече от следствието. — Навсякъде си нося комплектчето за чистене на обувки. Също и кърпа за бърсане на прах.
— И аз — този път тонът на лейди Уестхолм звучеше съвсем човешки.
— Защото тези араби не почистват праха от вещите…
— Никога! Естествено, човек трябва да си забърсва нещата три-четири пъти на ден…
— Но си струва.
— Да, разбира се. Аз не мога да понасям мръсотията!
— Лейди Уестхолм имаше определено войнствен вид. Тя разгорещено добави:
— Мухите в базарите… ужасно!
— Добре, добре — малко виновно каза Поаро. — Скоро ще можем да се осведомим от този човек какво точно е раздразнило мисис Бойнтън. Да продължим с вашия разказ?
— Ние се разхождахме бавно — каза лейди Уестхолм. — И тогава срещнахме д-р Жерар. Той се поклащаше и изглеждаше много зле. Веднага забелязах, че го тресе.
— Тресеше го — вметна мис Пиърс. — Целия го тресеше.
— Веднага забелязах, че започва пристъп от малария — продължи лейди Уестхолм. — Предложих му да се върна с него и да му дам малко хинин, но той каза, че си носел.
— Бедният човек — възкликна мис Пиърс. — Знаете ли, винаги ми е изглеждало така ужасно, когато видя някой лекар болен. Някак си ми се струва съвсем не в реда на нещата.
— Продължихме разходката си — додаде лейди Уестхолм. — А после седнахме на една скала.
Мис Пиърс измънка:
— Действително, толкова изморени бяхме след сутрешното усилие… след изкачването…
— Аз никога не изпитвам умора — твърдо заяви лейди Уестхолм. — Но нямаше смисъл да вървим нататък. Имахме много добър изглед към целия околен пейзаж.
— А лагерът извън погледа ли ви беше?
— Не, бяхме седнали с лице към него.
— Толкова романтично — промърмори мис Пиърс. — Лагер сред девствени розово-червени скали.
Тя въздъхна и поклати глава.
— Този лагер би могъл да се стопанисва много по-добре — заяви лейди Уестхолм. Огромните й ноздри още повече се разшириха. — Ще повдигна въпроса пред туристическата агенция. Съвсем не съм уверена, че питейната вода е преварена и филтрирана. А трябва да бъде. Ще изтъкна това пред тях.
Поаро се покашля и бързо отклони разговора от въпроса за питейната вода.
— Видяхте ли някои от другите членове на групата? — запита той.
— Да. По-възрастният мистър Бойнтън и жена му минаха край нас на връщане към лагера.
— Заедно ли бяха?
— Не. Мистър Бойнтън мина пръв. Изглеждаше сякаш е малко слънчасал. Вървеше като замаян.
— Вратът — обади се мис Пиърс. — Човек трябва да си пази врата отзад! Аз винаги си слагам плътна копринена кърпичка.
— И какво направи мистър Ленъкс Бойнтън, като се върна в лагера? — попита Поаро.
За пръв път мис Пиърс успя да се намеси, преди да отвори уста лейди Уестхолм.
— Отиде право при майка си, но не остана, задълго при нея.
— Колко време?
— Само една-две минутки.
— Аз самата бих го определила на малко повече от една минута — каза лейди Уестхолм. — След това той продължи към пещерата си, а после слезе в голямата шатра.
— А съпругата му?
— Тя се зададе след около четвърт час. Спря за малко и поговори с нас — беше съвсем учтива.