— Мисля, че е много симпатична — обади се мис Пиърс. — Наистина, много симпатична.
— Не е невъзможна като останалите членове на семейството — призна лейди Уестхолм.
— И вие наблюдавахте завръщането й в лагера?
— Да. Тя се изкачи горе и каза нещо на свекърва си. После влезе в своята пещера, извади един стол и седна на разговор до старата за известно време — според мен, десетина минути.
— А после?
— Върна стола в пещерата и слезе в голямата шатра, където беше съпругът й.
— Какво стана след това?
— Мина онзи чудат американец — каза лейди Уестхолм. — Мисля, че името му е Коуп. Разказа ни, че наблизо, точно след завоя на долината, имало един добре запазен образец от упадъка на архитектурния стил от онзи период. Посъветва ни непременно да го видим. И така, отидохме дотам. Мистър Коуп носеше у себе си твърде интересна статия за Петра и навутейците.
— Всичко това беше изключително интересно — заяви мис Пиърс.
Лейди Уестхолм продължи:
— Когато се върнахме в лагера, вече беше шест без двайсет. Доста се бе захладило.
— Мис Бойнтън още ли седеше на мястото, където я бяхте оставили?
— Да.
— Говорихте ли с нея?
— Не. В действителност, едва я забелязах.
— Какво направихте след това?
— Отидох в моята шатра, смених си обувките и си взех моето собствено пакетче китайски чай. После отидох в голямата шатра. Драгоманът беше там и аз му наредих да направи чай за мен и мис Пиърс от този, който бях донесла, като провери дали водата, с която го прави, е вряла. Той каза, че вечерята щяла да бъде готова след около половин час — момчетата вече слагали масата, но аз заявих, че няма значение.
— Винаги съм твърдяла, че една чаша чай си е съвсем друго нещо — неясно измърмори мис Пиърс.
— Имаше ли някой друг в голямата шатра?
— О, да. Мистър и мисис Ленъкс Бойнтън седяха на единия край и четяха. И Карол Бойнтън беше там.
— А мистър Коуп?
— Той дойде при нас на чай — обясни мис Пиърс. — Макар и да каза, че американците нямали обичай да употребяват това питие.
Лейди Уестхолм се изкашля.
— Аз мъничко се опасявах да не би мистър Коуп да вземе да ни досажда, тоест да не се залепи за мен. Понякога е малко трудно, когато пътувате, да държите хората на разстояние. Намирам, че са склонни да фамилиарничат. Особено американците понякога са доста тъпи.
Поаро изискано изрече:
— Сигурен съм, лейди Уестхолм, че вие сте напълно способна да се справите с подобни ситуации. Несъмнено, когато повече нямате нужда от спътниците си, вие умело се отървавате от тях.
— Смятам, че съм способна да се справя с повечето ситуации, — самодоволно заяви лейди Уестхолм.
Тя изобщо не забеляза пламъчето в очите на Поаро.
— Само бихте ли приключили с разказа си за събитията през този ден — промълви той.
— Естествено. Доколкото си спомням, малко след това влязоха Реймънд Бойнтън и червенокосата му сестра. Последна пристигна мис Кинг. Вечерята беше готова за сервиране. Драгоманът изпрати един от слугите да съобщи за това на старата мисис Бойнтън. Човекът се втурна обратно много възбуден — беше с един от другите прислужници — и заговори на драгомана на арабски. Споменаваше нещо, че мисис Бойнтън се била разболяла. Мис Кинг предложи услугите си. Тя излезе заедно с драгомана. Върна се и съобщи новината на членовете на семейство Бойнтън.
— Направи го много грубо — намеси си мис Пиърс. — Направо го изтърси. Аз смятам, че това трябваше да се стори по-постепенно.
— А как възприеха новината близките на мисис Бойнтън? — попита Поаро.
За пръв път лейди Уестхолм и мис Пиърс изглеждаха много затруднени. Най-сетне първата произнесе е глас, лишен от обичайната самоувереност:
— Е… наистина… трудно е да се каже. Те… приеха го много мълчаливо.
— Потресени — вметна мис Пиърс.
Тази дума тя произнесе повече като подсказване, отколкото като факт.
— Всички те излязоха с мис Кинг — каза лейди Уестхолм. — Ние с мис Пиърс благоразумно си останахме на местата.
При това изявление в очите на мис Пиърс се появи малко замислено изражение.
— Аз ненавиждам просташкото любопитство! — продължи лейди Уестхолм.
Замисленото изражение стана по-очебийно. Явно беше, че на мис Пиърс също се е налагало да ненавижда просташкото любопитство!
— По-късно — приключи лейди Уестхолм — се върнаха драгоманът и мис Кинг. Предложих за четирима ни незабавно да се сервира вечерята, така че да може Бойнтънови да се нахранят по-късно, без да ги смущава присъствието на странични хора. Предложението ми беше прието и веднага след вечеря аз се оттеглих в шатрата си. Мис Кинг и мис Пиърс сториха същото. Струва ми се, че мистър Коуп остана в голямата шатра, тъй като е приятел на семейството и е смятал, че може да бъде от помощ. Това е всичко което анам, мосю Поаро.