Ленъкс Бойнтън доста несигурно произнесе:
— Мм… полковник Карбъри каза, че би било добре… посъветва ме… каза… една формалност.
— Моля седнете, мосю Бойнтън.
Ленъкс седна на наскоро освободения от лейди Уестхолм стол. Поаро словоохотливо продължи:
— Опасявам се, че за вас е било голям удар?
— Да, естествено. Е, не, може би не… Ние винаги сме знаели, че сърцето на майка ми не е здраво.
— Тогава било ли е разумно при тези обстоятелства да й позволявате да предприема подобно изтощително пътешествие?
Ленъкс Бойнтън вдигна глава. В гласа му се долавяше някакво печално достойнство.
— Майка ми, мосю… мм… Поаро, сама вземаше решенията си. Когато си наумеше нещо, нямаше смисъл да й се противопоставяме.
При последните думи той рязко пое дъх. Лицето му внезапно пребледня.
— Добре ми е известно — съгласи се Поаро, — че възрастните дами понякога са твърдоглави.
Ленъкс раздразнено попита:
— Каква е целта на всичко това? Ето какво искам да знам. Защо са възникнали всички тези формалности?.
— Може би не съзнавате, мистър Бойнтън, че в случаите на внезапна и необяснима смърт безусловно трябва да възникнат формалности.
Ленъкс рязко запита:
— Какво имате предвид под „необяснима“?
Поаро сви рамене.
— Винаги се налага да се обсъди въпросът: „Дали една смърт е естествена, или може би се касае за самоубийство?“
— Самоубийство? — Ленъкс Бойнтън впери в него поглед.
Поаро безгрижно заяви:
— Разбира се, вие най-добре бихте знаели дали съществува такава възможност. Полковник Карбъри, естествено, е в неведение. Той трябва да реши дали да се проведе разследване, да се направи аутопсия и всичко останало. Тъй като се случих на местопроизшествието и имам голям опит в тези неща, той предложи да направя някои проучвания и да му дам съвет по въпроса. Естествено, той не желае да ви причини неудобства, в случай че могат да се избегнат.
Ленъкс Бойнтън ядосано заяви:
— Ще телеграфирам на нашия консул в Ерусалим.
Поаро уклончиво забеляза:
— Несъмнено, вие сте абсолютно в правото си да сторите това.
Последва мълчание. После Поаро разпери ръце.
— Ако възразявате срещу моите въпроси…
Бойнтън бързо го пресече:
— Съвсем не. Само че… всичко ми се струва… толкова излишно.
— Разбирам ви. Отлично ви разбирам. Но наистина нещата са много прости. Както се казва, такъв е редът. И така, мосю Бойнтън, доколкото разбирам, през следобеда, когато е починала вашата майка, вие сте напуснали лагера в Петра и сте отишли, на разходка?
— Да. Всички, освен майка ми и най-малката ми сестра.
— И тогава майка ви е седяла пред входа на пещерата си?
— Да, точно пред него. Тя седеше там всеки следобед.
— Така, така. Та вие тръгнахте — кога?
— Бих казал в три и нещо.
— А от разходката си се върнахте — кога?
— Наистина не бих могъл да кажа колко беше часът — четири, а може би пет.
— Около един-два часа след като тръгнахте?
— Да, мисля, че толкова.
— На връщане дали минахте край някого?
— Дали какво?
— Дали минахте край някого? Например, покрай две дами, седнали на една скала.
— Не знам. Всъщност, мисля че да.
— Може би сте бил прекалено погълнат в мислите си, за да ги забележите?
— Да, така беше.
— Когато се върнахте в лагера, говорихте ли с майка си?
— Да… да, говорих.
— Тя тогава не се ли оплака, че се чувства зле?
— Не… не, изглеждаше съвсем добре.
— Може ли да попитам какво точно сте говорили?
Ленъкс помълча за минутка.
— Тя каза, че съм се върнал бързо. Аз потвърдих това — той пак замълча, като правеше усилие да се съсредоточи. — Казах, че е горещо. Тя… тя ме попита колко е часът… каза, че ръчният й часовник бил спрял. Аз взех от нея часовника, навих го, сверих го и пак го сложих на ръката й.
Поаро внимателно попита:
— И колко беше часът?
— А?
— Колко беше часът, когато нагласихте стрелките на часовника?
— А, разбирам. Беше… беше пет без двайсет и пет.
— Значи вие знаете точно в колко часа сте се върнали в лагера! — тихо каза Поаро.
Лицето на Ленъкс пламна.
Да, какъв съм глупак! Извинявайте, мосю Поаро, но се страхувам, че умът ми се е зареял някъде. Всичките тези тревоги…
Поаро бързо се обади:
— О! Разбирам… напълно ви разбирам! Всичко това е толкова обезпокояващо! И какво стана после?
— Попитах майка си дали иска нещо. Нещо за пиене — чай, кафе и така нататък. Тя каза, че не. След това слязох в голямата шатра. Наоколо не се мяркаше никой от прислугата, но аз намерих малко газирана вода и я изпих. Бях жаден. После седнах и се зачетох в някакви стари броеве на „Сатърди ивнинг поуст“. Трябва да съм задрямал.