— Съпругата ви дойде ли при вас в шатрата?
— Да, тя влезе малко след мен.
— И вие вече не видяхте майка си жива?
— Не.
— Когато разговаряхте с майка си, тя не изглеждаше ли някак си възбудена или разстроена?
— Не, беше си както обикновено.
— Не спомена ли за някаква неприятност с един от прислужниците?
Ленъкс го погледна изумено.
— Не, съвсем не.
— И това ли е всичко, което можете да ми кажете?
— Да, опасявам се, че да.
— Благодаря ви, мистър Бойнтън.
Поаро наведе глава в знак, че разговорът е приключен. Ленъкс явно не изпитваше голяма охота да си тръгне. Той се подвоуми на вратата.
— Мм… това ли е всичко?
— Да. Може би ще бъдете така любезен да помолите съпругата си да дойде?
Ленъкс бавно излезе. В отворения до него бележник Поаро записа: Л. Б. 4,35.
ГЛАВА СЕДМА
Поаро с интерес изгледа високата, изпълнена с достойнство млада жена, която влезе в стаята. Той се изправи и вежливо й се поклони:
— Мисис Ленъкс Бойнтън? Еркюл Поаро, на вашите услуги.
Надин Бойнтън седна. Замисленият й поглед се спря върху лицето му.
— Надявам се, мадам, не възразявате, че по този начин се намесвам в скръбта ви?
Очите й не трепнаха. Тя не отвърна веднага. Погледът й остана сериозен и непоколебим. Най-сетне въздъхва и каза:
— Смятам, че е най-добре да бъда откровена, мосю Поаро.
— Съгласен съм с вас, мадам.
— Вие се извинихте, че се намесвате в скръбта ми. Тази скръб не съществува, мосю Поаро, и е безполезно да твърдя обратното. Аз не обичах свекърва си и мога честно да кажа, че не съжалявам за смъртта й.
— Благодаря ви за вашата откровеност, мадам.
Надин продължи:
— И все пак, макар и да не искам да се преструвам, че скърбя, мога да си призная, че изпитвам друго чувство — угризение.
— Угризение? — веждите на Поаро се повдигнаха.
— Да. Защото, разбирате ли, именно аз причиних смъртта й. И за това горчиво се упреквам.
— Какво искате да кажете, мадам?
— Казвам, че аз бях причината за смъртта на свекърва ми. Смятах, че действам правилно, но резултатът се оказа гибелен. Всъщност, аз я убих.
Поаро се облегна на стола си.
— Ще бъдете ли така добра да изясните твърдението си, мадам?
Надин наведе глава.
— Да, точно това искам и да сторя. Първата ми реакция, естествено, беше да запазя моите лични въпроси за себе си, но виждам, че е дошъл моментът, когато е по-добре да ги споделя. Не се и съмнявам, мосю Поаро, че често ви се е случвало да споделят с вас тайни от малко интимен характер?
— Така е.
— Тогава съвсем простичко ще ви разкажа какво се случи. Моят семеен живот, мосю Поаро, не беше особено щастлив. За това не бива да се вини изцяло съпругът ми — влиянието на майка му върху него беше пагубно, но от известно време чувствах, че животът ми става непоносим.
Тя помълча, после продължи:
— През онзи следобед, когато почина свекърва ми, взех едно решение. Аз имам приятел, много добър приятел. Той неведнъж е предлагал да съединя съдбата си с неговата. Този следобед приех предложението му.
— Решили сте да напуснете съпруга си?
— Да.
— Продължете, мадам.
Надин сниши гласа си:
— След като веднъж взех решение, поисках да го осъществя колкото може по-скоро. Върнах се в лагера сама. Свекърва ми седеше на стола си, наоколо нямаше никой и аз реших още тогава да й съобщя новината. Взех стол, седнах до нея и направо й казах какво съм решила.
— Тя беше изненадана?
— Да, страхувам се, че за нея това е било голям удар. Тя беше същевременно изненадана и ядосана, много ядосана. Съобщението ми я накара да изпадне в доста критично състояние. Но аз отказах повече да обсъждам въпроса с нея. Станах и се отдалечих — гласът и секна. — Вече… вече не я видях жива.
Поаро бавно кимна.
— Разбирам. После каза:
— Вие смятате, че смъртта й е настъпила в резултат на шок?
— За мен това е почти сигурно. Нали разбирате, докато стигне до онова място, тя вече до голяма степен се беше преуморила. Новината, която й съобщих и гневът й са сторили останалото… Чувствам се виновна и за това, че имам известен опит с болестите и по тази причина повече от всеки друг би трябвало да съзнавам възможността да се случи подобно нещо.
Известно време Поаро поседя мълчаливо, после попита:
— Какво точно сторихте, след като я оставихте?
— Внесох стола си в моята пещера, после слязох в голямата шатра. Съпругът ми беше там.
Докато задаваше следващия си въпрос, Поаро я гледаше внимателно: