Поаро произнесе:
— Моралният облик на жертвата няма значение. Човек, присвоил си правото да раздава сам правосъдие и отнел живота на друг човек, не може безнаказано да съществува в обществото. Това ви заявявам аз, Еркюл Поаро!
— Колко сте коравосърдечен!
— Мадам, по някои въпроси аз съм непреклонен. Няма да затворя очите си пред едно убийство! Това е окончателната дума на Еркюл Поаро.
Тя се изправи. Черните й очи внезапно запламтяха.
— Тогава продължавайте! Докарайте страдание и разруха в живота на невинни хора! Нямам какво повече да кажа.
— Но аз смятам, мадам, че можете да кажете много…
— Не, нищо повече.
— Всъщност можете. Какво се е случило, мадам, след като сте оставили свекърва си? Докато двамата със съпруга си сте били заедно в голямата шатра?
Тя сви рамене.
— Откъде мога да знам?
— Не, вие знаете… или подозирате. Тя го погледна право в очите.
— Нищо не знам, мосю Поаро.
И като се обърна, излезе от стаята.
ГЛАВА ОСМА
След като отбеляза в бележника си — Н. Б. 4,40 — Поаро отвори вратата и повика ординареца, поставен от полковник Карбъри на негово разположение — интелигентен човек с доста приличен английски. Помоли го да доведе мис Карол Бойнтън.
С известен интерес огледа влизащото момиче, кестенявата му коса, стойката на главата върху дългия врат, неспокойните, красиво оформени ръце.
— Седнете, мадмоазел — каза той.
Тя се подчини. Лицето й беше бледо и безизразно, Поаро започна с обичайните съболезнования, които момичето прие мълчаливо, без да промени изражението си.
— А сега, мадмоазел, ще ми разкажете ли как прекарахте следобеда на въпросния ден?
Тя започна веднага, което възбуди подозрението, че отговорът й вече е бил репетиран.
— След като обядвахме, всички отидохме на разходка. Аз се върнах в лагера.
Поаро я прекъсна:
— За минутка. Дотогава всички ли вървяхте заедно?
— Не, повечето време бях с брат си Реймънд и мис Кинг. После продължих да се разхождам сама.
— Благодаря ви. Та казахте, че сте се върнали в лагера. Знаете ли приблизително кога?
— Мисля, че беше около пет и десет. Поаро записа: К. Б. 5,10.
— И после какво?
— Майка ми все още седеше там, където я оставихме на тръгване. Аз се приближих и разговарях с нея, а после продължих към моята шатра.
— Можете ли да си спомните точно за какво разговаряхте?
— Аз само казах, че е много горещо и отивам да си легна. Майка ми отвърна, че тя ще си остане на мястото, И това беше всичко.
— Нещо във вида й да ви се е сторило необикновено?
— Не. Поне… Тя колебливо спря, като не сваляше очи от Поаро.
— Не аз мога да ви дам отговора, мадмоазел — спокойно каза Поаро.
— Само си мислех. Едва ли тогава съм му обърнала внимание, но сега, като си припомням…
— Да?
Карол бавно произнесе:
— Вярно е… тя имаше особен цвят… лицето й беше много червено… повече от обикновеното.
— Може би е получила някакъв шок? — подсказа Поаро.
— Шок ли? — тя се втренчи в него.
— Да, може да е имала, примерно, неприятност с някого от прислугата.
— О! — лицето й се проясни. — Да… може.
— Не спомена ли пред вас да се е случило подобно нещо?
— Нне, не, съвсем нищо.
Поаро продължи:
— И какво сторихте след това, мадмоазел?
— Отидох си в шатрата и полежах около половин час. После слязох в голямата шатра. Брат ми и жена му вече бяха там и четяха.
— А какво правехте вие?
— О! Аз имах нещо за шиене. После взех едно списание.
— На слизане към голямата шатра говорихте ли пак с майка си?
— Не. Слязох направо долу. Мисля, че дори и не погледнах към мама.
— И после?
— Останах в голямата шатра, докато… докато мис Кинг ни каза, че е мъртва.
— И това ли е всичко, което знаете, мадмоазел?
— Да.
Поаро се наведе напред. Тонът му беше същият — лек и разговорен.
— И какво почувствахте, мадмоазел?
— Какво да съм почувствала?
— Да, когато разбрахте, че вашата майка, пардон, вашата мащеха, нали? — какво почувствахте, когато я намерихте мъртва?
Тя се втренчи в лицето му.
— Не разбирам какво искате да кажете!
— Смятам, че много добре разбирате.
Тя сведе поглед и неуверено произнесе.
— Това беше… голям удар.
— Наистина ли?
Кръвта нахлу в лицето й. Тя го загледа безпомощно. Сега той съзря в очите и страх.
— Беше ли толкова голям ударът, мадмоазел? Особено като си припомните известен разговор, който водихте с брат си Реймънд една вечер в Ерусалим?
Изстрелът попадна в целта. Разбра това от начина, по който кръвта пак се оттегли от лицето й.
— Вие знаете за това? — прошепна тя.