— Да, знам.
— Но откъде… откъде?
— Дочух част от разговора ви.
— Ay — Карол Бойнтън зарови лице в ръцете си, Хлипанията й разтърсиха масата.
Еркюл Поаро изчака малко, после спокойно произнесе:
— Вие крояхте заедно как да причините смъртта на мащехата си.
Карол изхлипа:
— Онази вечер ние бяхме… бяхме обезумели!
— Може би.
— Вие не можете да разберете състоянието, в което се намирахме! — тя се изправи й отметна косата от лицето си. — Би ви звучало невероятно. В Америка не беше толкова зле, но пътуването толкова ни отвори очите.
— Отворило ви очите? — сега тонът му беше мек, съчувствен.
— Да, за това, че сме различни от… от другите хора! Ние бяхме… бяхме отчаяни. А пък и Джини.
— Джини?
— Сестра ми. Вие не сте я виждали. Тя ставаше такава… особена. А мама я правеше още по-зле. Сякаш не разбираше. Ние с Рей се страхувахме, че Джини полудява, ама съвсем! А видяхме, че и Надин мисли така и това още повече ни уплаши, защото Надин разбира от гледане на болни и такива неща.
— Да, да!
— Онази вечер в Ерусалим нещата сякаш прекипяха! Рей беше вън от себе си. Нервите и на двама ни съвсем се обтегнаха и ни се струваше… наистина, струваше ни се правилно, да замислим подобно нещо! Мама… мама не беше нормална. Не знам вие какво мислите, но в някои случаи може да ти се стори съвсем справедливо… почти благородно… да убиеш някого!
Поаро бавно кимна.
— Да, знам, че на мнозина се е струвало така. Историята го потвърждава.
— Точно това изпитвахме с Рей… онази вечер… — тя удари с ръка по масата. — Но ние наистина не сме го извършили. Разбира се, че не сме! Когато се съмна, всичко онова ни се стори нелепо, мелодраматично… да, да, а също и грешно! Наистина, честно ви казвам, мосю Поаро, мама съвсем естествено си умря от сърдечна недостатъчност. Ние с Рей нямаме нищо общо с това.
Поаро спокойно произнесе:
— Ще се закълнете ли пред мен, мадмоазел, в спасението на душата си, на което се надявате след смъртта, че мисис Бойнтън не е починала в резултат от някое ваше действие?
Тя вдигна глава. Гласът й беше твърд и дълбок:
— Кълна се в спасението, на което се надявам, че аз не съм й направила нищо лошо.
Поаро се облегна назад.
— Така — каза той. — Това исках да чуя.
Последва мълчание. Поаро замислено гладеше великолепните си мустаци. Сетне каза:
— А какъв по-точно беше вашият план?
— Какъв план?
— Двамата c брат си е трябвало да имате план.
В ума си той отброяваше секундите до отговора на момичето. Една, две, три.
— Ние нямахме план — най-сетне отвърна Карол, — Изобщо не сме стигали дотам.
Еркюл Поаро се изправи.
— Това е всичко, мадмоазел. Ще имате ли добрината да изпратите при мен брат си?
Карол стана. За миг се поколеба.
— Мосю Поаро, вие… вие вярвате ли ми наистина?
— Казал ли съм, че не ви вярвам?
— Да, но… — тя спря.
— Ще помолите ли брат си да дойде тук?
— Да.
Тя бавно тръгна към изхода. На вратата спря, обърна се и заяви разпалено:
— Истината ви казах… не ви лъжа!
Еркюл Поаро не отвърна. Карол Бойнтън бавно излезе от стаята.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Когато влезе Реймънд Бойнтън, Поаро забеляза колко много прилича на сестра си.
Изражението на момчето беше твърдо и непоколебимо. Не изглеждаше да е нервно или уплашено. Отпусна се на един стол, отправи решителен поглед към Поаро и произнесе:
— Е?
Поаро любезно попита:
— Сестра ви е разговаряла с вас?
Реймънд кимна:
— Да, когато ми съобщи да дойда тук. Естествено, разбирам, че подозренията ви са напълно оправдани. Ако онази вечер някой е чул нашия разговор, това, че мащехата ни почина доста внезапно, наистина би му изглеждало подозрително. Мога само да ви уверя, че този разговор се дължеше на… на безумството на една вечер! По онова време ние бяхме ужасно напрегнати. Онзи невероятен план да убием мащехата си всъщност — как да се изразя — ни послужи като отдушник.
Еркюл Поаро кимна замислено.
— Възможно е — каза той.
— Естествено, на сутринта всичко изглеждаше… доста нелепо! Кълна ви се, мосю Поаро, че вече не съм и помислял за това!
Поаро мълчеше. Реймънд бързо продължи:
— Да, знам, че е много лесно да се каже. Не мога да очаквам, че ще повярвате само на една моя честна дума. Но помислете върху фактите. Аз разговарях с майка си съвсем малко преди шест часа. Тогава тя несъмнено беше жива и в добро състояние. Отидох в шатрата си, измих се и слязох при другите в голямата шатра. Оттогава нито Карол, нито аз бяхме помръдвали от местата си. Всички можеха да ни виждат достатъчно добре. Трябва да разберете, мосю Поаро, че смъртта на майка ми беше естествена — сърдечна недостатъчност — няма начин да е било друго! Наоколо се навъртаха слуги, постоянно влизаха и излизаха. Всяко друго предположение е несъстоятелно.