Поаро спокойно произнесе:
— А знаете ли, мистър Бойнтън, мис Кинг е на мнение, че когато направила оглед на тялото — в шест и трийсет — смъртта била настъпила поне час и половина, по всяка вероятност два часа по-рано?
Реймънд изумено втренчи в него Поглед.
— Сара да е казала това? — възкликна той.
Поаро кимна.
— А сега какво ще кажете?
— Но… това е невъзможно.
— Съобщавам ви показанията на мис Кинг. А вие идвате и ми говорите, че майка ви била жива и в добро състояние само четиридесет минути преди мис Кинг да направи оглед на тялото.
— Но това наистина беше така! — каза Реймънд.
— Внимавайте, мистър Бойнтън.
— Сара трябва да има грешка! Сигурно съществува някакъв фактор, който не е взела предвид. Пречупването на слънчевите лъчи скалата или нещо подобно. Но мога да ви уверя, мосю Поаро, че само няколко минутки преди шест часа майка ми беше жива и аз разговарях с нея.
Лицето на Поаро беше безизразно. Реймънд поривисто се наклони напред.
— Мосю Поаро, предполагам как ви се струва всичко това, но погледнете на въпроса безпристрастно. Вие сте предубеден. И имайки предвид естеството на нещата, не можете да не бъдете. Вие живеете в атмосфера на престъпност. Всяка внезапна смърт трябва да ви изглежда като вероятно престъпление! Не можете ли да разберете, че не трябва да разчитате на чувството си за мярка? Всеки ден умират хора — особено такива със слаби сърца — и в тяхната смърт няма нищо ни най-малко злокобно.
Поаро въздъхна.
— Значи вие искате да ме учите как да си върша работата, така ли?
— Не, разбира се, че не. Но действително мисля, че сте предубеден, и то заради онзи злощастен разговор. Разберете, в смъртта на майка ми няма нищо, което да възбуди подозрение, освен злополучния истеричен разговор между мен и Карол.
Поаро поклати глава.
— Грешите — каза той. — Има и нещо друго. Отровата, която е взета от санитарната чанта на д-р Жерар.
— Отрова? — Рей го загледа изумено. — Отрова? — той поотдръпна стола си. Изглеждаше съвсем зашеметен. — Това ли подозирате?
Поаро му остави една-две минути, за да размисли. После спокойно, едва ли не с безразличие, каза:
— Вашият план е бил друг, така ли?
— Но да — Реймънд отговаряше механически. — Ето защо… това променя всичко… Аз… аз не мога да си събера мислите.
— Та вашият план какъв беше?
— Нашият план ли? Той беше…
Реймънд рязко спря. Изведнъж застана нащрек, погледът му стана зорък.
— Мисля, че едва ли ще кажа нещо повече.
— Както обичате — съгласи се Поаро.
Той наблюдаваше как младият човек излиза от стаята.
Притегли към себе си бележника и с дребни, четливи знаци вписа последните данни: Р. Б. 5,55?
След това взе един голям лист и продължи да пише. Когато завърши работата си, той се облегна назад и с наклонена настрани глава започна да съзерцава резултата. Беше написал следното:
Бойнтънови и Джефърсън Коуп напускат лагера 3,05 (прибл.),
Д-р Жерар и Сара Кинг напускат лагера 3,15 (прибл.)
Лейди Уестхолм и мис Пиърс напускат лагера 4,15
Надин Бойнтън оставя свекърва си…
Д-р Жерар се връща в лагера… 4,20 (прибл.)
Ленъкс Бойнтън се връща в лагера… 4,35
Надин Бойнтън се връща в лагера, говори с мисис Бойнтън… 4,40
и отива в голямата шатра… 4,50 (прибл],
Карол Бойнтън се връща в лагера… 5,10
Лейди Уестхолм, мис Пиърс и мистър Джефърсън Коуп се връщат в лагера… 5,40
Реймънд Бойнтън се връща в лагера… 5,50
Сара Кинг се връща в лагера… 6,00
Откриване на тялото… 6,30
ГЛАВА ДЕСЕТА
— Чудно — каза Еркюл Поаро. Той сгъна списъка, отиде до вратата и нареди да доведат при него Махмуд. Дебелият драгоман беше словоохотлив и заливаше Поаро с все по-нарастващ порой от думи.
— Все аз виновен, винаги аз. Когато случи се нещо, винаги казва — вина моя. Винаги вина моя. Когато лейди Елън Хънт навяхна неин глезен на слизане от Жертвеник, аз виновен, макар тя отишла на обувки с високи токове, а била поне шейсет… даже седемдесет години. Мой цял живот нещастие.
Най-сетне Поаро успя да възпре пороя от думи и да вмъкне въпроса си.
— Пет и половина казвате? Не, не мисля някой от прислуга бил наблизо. Виждате, обед късно — два часа. А после да разчисти. След това цял следобед спи. Да, американци, те не пие чай. До три и половина всички вече легнали спи. В пет аз, който самата изпълнителност — винаги следя за удобство на господа и дами, които обслужва, аз излиза, защото знае по това време всички английски дами иска чай. Но никой там. Всички отишъл разходка. За мен това много добре, по-добре от друг път. Мога върна се спя. В шест без петнайсет започва беда — голяма английска дама, много голяма дама, връща се, иска чай, макар момчета вече слага вечеря. Тя вдига доста шум, казва вода трябва ври, аз да погрижа се сам. А, добри ми господа. Какъв живот, какъв живот! Аз прави всичко какво може… все аз виновен… — аз…