Полковникът разгледа списъка с голямо удовлетворение.
— Страхотно! — каза той. — Точно както трябва! Направили сте го трудно — и на пръв поглед несвързано — абсолютно като истинско! Между другото, струва, ми се, че има един-два доста явни пропуска. Но предполагам, че е тях примамвате баламите?
В очите на Поаро проблесна пламъче, но той не отговори.
— Точка две, например — нерешително започна полковник Карбъри. — На д-р Жерар изчезнала спринцовка — така. Изчезнал му и концентриран разтвор от дигиталис — или нещо от този род.
— Второто — вметна Поаро — не е толкова важно, колкото отсъствието на спринцовката.
— Чудесно! — каза полковник Карбъри и лицето му се озари от усмивка. — Съвсем не го разбирам. Аз бих казал, че дигиталисът е много по-важен от спринцовката! А какво ще речете за историйката със слугата, който постоянно се мярка — как един слуга бил изпратен да й каже, че вечерята е готова и онова; дето преди това старата си размахвала бастуна към някакъв слуга? Да не искате да ми кажете, че в края на краищата и е светил маслото някой от моите нещастни пустинни идиоти? Защото, ако е така — безпрекословно заяви полковник Карбъри — цялата работа ще си бъде чиста измама.
Поаро се усмихна, но не му отвърна. На излизане от канцеларията той промълви на себе си:
— Невероятно! Тези англичани винаги си остават деца!
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Сара Кинг седеше на един хълм и разсеяно късаше диви цветя. Близо до нея, върху неравен каменен зид, беше седнал д-р Жерар.
Изведнъж тя избухна:
— Защо започнахте цялата тази история? Ако не бяхте вие…
Д-р Жерар бавно произнесе:
— Смятате, че е трябвало да мълча?
— Да.
— При това, което знаех?
— Вие не сте знаели нищо — каза Сара.
Французинът въздъхна:
— Знаех. Но допускам, че човек никога не може да бъде абсолютно сигурен.
— Не, може да бъде — безкомпромисно отсече Сара.
Французинът сви рамене.
— Вие може би да!
Сара каза:
— Имахте треска — висока температура — не сте бил в състояние да осъзнавате ясно какво става. Спринцовката вероятно е била на мястото си през цялото време, А възможно е да сте сгрешили и за дигитоксина или в чантата ви да е бъркал някой от слугите.
Жерар заяви с груба откровеност:
— Няма защо да се тревожите! Почти сигурно е, че доказателствата ще се окажат неубедителни. Ще видите, че вашите приятели Бойнтънови ще се измъкнат!
Сара разпалено заяви:
— И това не искам.
Той поклати глава:
— Не сте последователна!
— Нали тъкмо вие — настойчиво запита Сара — когато бяхме в Ерусалим, развивахте теории за ненамесата? А сега?
— Аз не съм се намесвал. Само казах това, което знам!
— А аз твърдя, че не знаете. Ох, господи, пак се върнахме там, откъдето бяхме започнали. Аргументите ми се въртят в кръг.
Жерар меко произнесе:
— Извинявайте, мис Кинг.
Сара тихо подхвана:
— Виждате ли, все пак те не са се избавили от нея — никой от тях не е успял. Тя все още е тук! Даже и от гроба си може да се докопа до тях и да ги владее. В нея имаше нещо… ужасно. И сега, когато е мъртва, не е по-малко ужасна! Имам чувството, че… че всичко това я забавлява!
Тя стисна юмруци. След това със съвсем различен, непринуден тон, произнесе:
— Онзи малкият се изкачва по хълма.
Д-р Жерар хвърли поглед през рамото й:
— А! Предполагам, че търси нас.
— Той такъв глупак ли е, какъвто изглежда? — попита Сара.
Д-р Жерар сериозно възрази:
— Изобщо не е глупак.
— От това се и страхувах — каза Сара.
Тя мрачно наблюдаваше как Еркюл Поаро се изкачва по хълма.
Най-сетне той стигна до тях, изпусна едно силно „уф“ и изтри челото си. После тъжно погледна лачените си обувки.
— Уви! Толкова камениста страна! Бедните ми обувки.
— Може да поискате от лейди Уестхолм принадлежностите й за чистене на обувки — нелюбезно заяви Сара. — Също и парцала й за прах. Тя мъкне със себе си нещо като патентовано слугинско снаряжение.
— Това няма да заличи драскотините, мадмоазел — тъжно поклати глава Поаро.
— Може би. А защо по дяволите носите такива обувки на подобен терен?
Поаро леко наклони встрани глава.
— Обичам да изглеждам изискан.
— На ваше място бих се отказала от това в пустинята — заяви Сара.
— Жените не винаги изглеждат най-добре в пустинята — замислено каза д-р Жерар. — Ето мис Кинг, тя винаги изглежда спретната и изискана. Но онази лейди Уестхолм с дебелите си, груби жакети и поли, както и с неподходящите панталони за езда и ботуши — каква ужасна жена! А пък бедната мис Пиърс — дрехите й така висят като повяхнали зелеви листа, да не говорим за дрънчащите й верижки и мъниста! Даже и младата мисис Бойнтън, която е хубава жена, и тя не е това, което се нарича шик! Облеклото й е безинтересно.