Поаро дълбоко пое дъх.
— Та това е забележително. Да, да, схващам точно мисълта ви. Тъкмо така е било. Всичко приляга отлично. Предпочитала е да живее сред опасности, маман Бойнтън, и си е платила за това!
Сара се наведе напред. Умното й, бледо лице беше съвсем сериозно.
— Значи искате да кажете, че тя е докарала жертвите си твърде далеч и те… те са се нахвърлили върху нея или… или поне го е сторил един от тях?
Поаро наведе глава. Сара с безжизнен глас запита:
— А кой от тях?
Поаро я изгледа — забеляза е какво напрежение ръцете й стискаха дивите цветя и колко неподвижно беше бледото й лице.
Той не отвърна, по-точно отговорът му беше спестен, защото в този момент д-р Жерар докосна рамото й и каза:
— Вижте.
По склона бродеше една девойка. Тя се движеше със странна, ритмична грация, която някак си създаваше впечатление за нереалност. Златисто-червената й коса блестеше на слънцето и една удивителна загадъчна усмивка повдигаше красивите ъгълчета на устните й. Поаро затаи дъх.
— Каква красота… Каква необикновена, затрогваща красота… Ето така би трябвало да се играе Офелия — като млада богиня, излязла от друг свят, щастлива, защото е захвърлила веригите на човешките радости и скърби.
— Да, да, прав сте — потвърди Жерар. — Такова лице може да се сънува, нали? Аз го сънувах. В треската си отворих очи и го видях — с неговата прелестна, неземна усмивка… Това беше приятен сън. Толкова съжалявах, че се събудих…
А след това, като се върна към обичайния си тон, каза:
— Това е Джиневра Бойнтън.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
След минутка девойката стигна до тях. Д-р Жерар извърши церемонията на запознаването.
— Мис Бойнтън, представям ви мосю Еркюл Поаро.
— О! — тя го изгледа неуверено. Пръстите й се вплетоха и започнаха неспокойно да се извиват. Омагьосаната нимфа беше напуснала вълшебния си свят. Сега тя беше само едно обикновено стеснително момиче, малко плахо и неловко.
— Голямо щастие за мен е да се запозная с вас, мадмоазел — каза Поаро. — Направих опит да ви видя в хотела.
— Така ли?
Тя — се усмихна разсеяно. Пръстите й задърпаха колана на роклята. Той тихо попита:
— Ще повървите ли е мен?
Джиневра се подчини на прищявката му и покорно тръгна до него.
След малко тя ненадейно попита със странен, припрян глас:
— Вие… вие сте детектив, нали?
— Да, мадмоазел.
— Много известен детектив?
— Най-добрият в света — отвърна Поаро с тон, сякаш произнася неоспорима истина.
Джиневра Бойнтън съвсем тихо запита:
— И вие сте дошъл тук, за да ме пазите?
Поаро замислено поглади мустаците си и подхвърли:
— А вие в опасност ли сте, мадмоазел?
— Да, да — тя хвърли наоколо бърз, пълен с подозрение поглед. — Казах това на д-р Жерар в Ерусалим. Той постъпи много умно. Тогава не даде знак. Но ме последва… до онова ужасно място с червените скали. — Тя потрепера. — Те искаха да ме убият там. Трябва непрекъснато да бъда нащрек.
Поаро кимна снизходително. Джиневра Бойнтън продължи:
— Той е мил… и добър. Влюбен е в мен!
— Така ли?
— Но да. Произнася името ми насън — гласът й стана по-мек — в него пак прозвъня трепетна, неземна красота. — Видях го… лежеше и се обръщаше, мяташе ce… и произнасяше моето име… Аз тихичко се измъкнах. — Тя поспря, после продължи: — Мислех, че може би ви е изпратил той. Аз имам ужасно много врагове. Всичките, са около мен. Понякога са преоблечени.
— Да, да — меко каза Поаро. — Но тук вие сте в безопасност — сред семейството си.
Тя гордо се изправи.
— Те не са мое семейство. Нищо общо нямам с тях. Не бива да ви казвам коя съм всъщност — това е голяма тайна. Ако разберете, много ще се изненадате.
Той внимателно попита:
— Беше ли смъртта на майка ви голям удар за вас, мадмоазел?
Джиневра тропна с крак.
— Нали ви казвам, тя не ми беше майка. Моите врагове й плащаха, за да се преструва, че ми е майка и да ме пази да не избягам!
— Къде бяхте през следобеда, когато почина тя?
— Бях си в шатрата. Вътре беше горещо, но не смеех да изляза… Те можеха да ме хванат — тя потрепна. — Един от тях… надникна в шатрата ми. Беше преоблечен, но аз го познах. Престорих се на заспала. Беше го изпратил шейхът. Разбира се, той искаше да ме отвлече.
Няколко минути Поаро вървеше мълчаливо, после попита:
— Много ли са красиви тези истории, които си измисляте?
Тя спря и го загледа изумено.
— Но те са истински. Всичките са истински. — и тя пак тропна ядосано с крак.
— Да — настоя Поаро. — Действително са добре измислени.