Тя извика:
— Те са истински… истински са…
После разсърдено се извърна и побягна надолу по хълма. Поаро остана, загледан след нея. След една-две минути чу наблизо зад себе си глас:
— Какво й казахте?
Поаро се обърна към мястото, където малко запъхтян, стоеше д-р Жерар. Към тях, но без да бърза, се приближаваше и Сара.
Поаро отвърна на въпроса на Жерар:
— Казах й, че си въобразява различни, красиви истории.
Лекарят замислено кимна.
— И тя се ядоса? Това е добър признак. Нали разбирате, той показва, че още не е минала изцяло от другата страна на бариерата. Тя все още знае, че това не е истина! Аз ще я излекувам.
— Как, вие се заемате с лечението й?
— Да. Обсъдих този въпрос с младата мисис Бойнтън и съпруга й. Джиневра ще дойде в Париж, за да постъпи в една от моите клиники. След това ще се подготви за сцената.
— За сцената ли?
— Да… там за нея се открива възможност да пожъне голям успех. А тя се нуждае точно от това, точно това й трябва! В много отношения тя има по същество природата на майка си.
— О, не! — с отвращение възкликна Сара.
— Струва ви се невъзможно, но някои основни черти на характера са същите. И двете имат вроден силен стремеж да бъдат значителни личности, и двете изпитват необходимост да правят впечатление! На това бедно дете са пречели, то е било потискано на всяка крачка, не е бил даван отдушник на страстната му амбиция, любовта му към живота, ярката му романтична индивидуалност — той се засмя. — Ние ще променим всичко това!
После с лек поклон промълви:
— Ще ме извините ли?
И забърза надолу след момичето. Сара подхвърли:
— Д-р Жерар е страшно увлечен от работата си.
— Забелязвам това — потвърди Поаро.
Сара се намръщи:
— И все пак не мога да понеса да сравнява момичето с онази ужасна старица… въпреки че, веднъж самата аз съжалих мисис Бойнтън.
— Кога беше това, мадмоазел?
— Тогава в Ерусалим, за което ви разказах. Изведнъж се почувствах, сякаш съм объркала всичко. Нали знаете какво изпитва човек, когато понякога само за кратко време види всичко от обратната страна? Съвсем кипнах и взех че се проявих като глупачка!
— Е, не чак толкова, де!
Както винаги, когато си спомнеше за разговора си с мисис Бойнтън, Сара силно се изчерви.
— Екзалтирах се като мисионерка! А после, когато лейди Уестхолм втренчи в Мен подозрителните си очички и каза, че ме е видяла да разговарям с мисис Бойнтън, си помислих че сигурно ме е чула и се почувствах като най-отвратителната глупачка.
Поаро запита:
— Какво конкретно каза старата мисис Бойнтън? Ще можете ли да си припомните точните й думи?
— Мисля, че ще мога. Те ми направиха голямо впечатление. „Аз никога нищо не забравям“ — каза тя, „Помнете това. Никога нищо не забравям — нито едно действие, нито едно лице, нито едно име.“ — Сара потрепера. — Тя произнесе това толкова отмъстително, без даже и да ме погледне. Чувствам… като че ли чувам гласа й, дори и сега…
Поаро тихо попита:
— Много голямо впечатление ли ви направи?
— Да. Аз не съм от страхливите, но понякога сънувам как произнася точно тези думи, сънувам злобната й, цинична, тържествуваща физиономия. Уф! — тя потрепера. После внезапно се обърна към него:
— Мосю Поаро, може би не бива да ви питам, но стигнахте ли до някакво заключение във връзка е тази история? Установихте ли нещо определено?
— Да.
Той забеляза как, когато му зададе следващия си въпрос, устните й потрепераха:
— Какво?
— Установих с кого е разговарял Реймънд Бойнтън онази вечер в Ерусалим. Говорил е със сестра си Карол.
— Карол… разбира се! После тя продължи:
— Казахте ли му… попитахте ли го…
Нямаше смисъл. Не беше в състояние да продължи, Поаро я погледна замислено и съчувствено, после тихо попита:
— Това толкова много ли… означава за вас, мадмоазел?
— Означава всичко! — каза Сара. После изправи рамене. — Но аз трябва да знам.
Поаро спокойно обясни:
— Той ми каза, че онова е било истеричен пристъп, нищо повече! И двамата със сестра си били възбудени. Каза ми, че на дневна светлина подобна идея им се сторила невероятна.
— Разбирам…
Поаро тихо каза:
— Мис Сара, няма ли да ми кажете от какво се страхувате?
Сара извърна към него лицето си — то беше бяло като вар и от него го гледаха две отчаяни очи.
— Онзи следобед… двамата бяхме заедно. И той си тръгна, като каза…, че искал да направи нещо докато не го била напуснала смелостта. Помислих, че е възнамерявал само… само да й каже. Но като си представя, че е имал предвид…
Гласът й замря. Тя стоеше вцепенена, като полагаше усилия да се овладее.