— Така беше.
Ленъкс помисли още една-две минути. После рече:
— Когато ти ми каза онзи следобед, сякаш нещо се пръсна в главата ми. Тръгнах към лагера като замаян и тогава изведнъж видях какъв страхотен глупак съм бил! Разбрах, че ако не искам да те загубя, има едно-единствено нещо, което трябва да сторя.
Той я усети как настръхва. Тонът му стана по-непреклонен.
— Аз отидох и…
— Недей…
Той бързо погледна към Надин.
— Отидох, за да… да споря с нея — сега гласът му беше напълно променен, внимателен и доста глух. — Казах й, че трябва да избирам между теб и нея… и че избирам теб.
Последва мълчание. Той повтори и тонът му изразяваше странно самодоволство:
— Да, точно това й казах.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Когато се прибираше, Поаро срещна двама души. Първият беше мистър Джефърсън Коуп.
— Мосю Еркюл Поаро? Моето име е Джефърсън Коуп.
Двамата церемониално се ръкуваха. Сетне, тръгвайки в крак с Поаро, мистър Коуп заобяснява:
— Току-що достигна до ушите ми, че вие провеждате нещо като общоприетото разследване за смъртта на моята стара приятелка мисис Бойнтън. Това събитие наистина беше потресаващо. Естествено, трябва да имате предвид, че старата дама изобщо не биваше да предприема такова изморително пътуване. Но тя си беше твърдоглава, мосю Поаро. Близките й не бяха в състояние да й повлияят. Тя бе нещо като домашен тиранин — предполагам, че твърде дълго време е правела каквото си поиска. Вярно е, че думата й минаваше. Да, сър, това несъмнено беше така. Последва кратка пауза.
— Само бих желал да ви съобщя, мосю Поаро, че аз съм стар приятел на семейство Бойнтън. Естествено, цялата работа много ги разстрои — всички те са малко неспокойни, а и нервите им са доста опънати. Та значи, ако трябва да се урежда нещо — необходимите формалности, приготовления за погребението, пренасяне на тялото в Ерусалим, е, аз ще поема такава част от товара им, каквато мога. Щом се наложи нещо, просто ми се обадете.
— Сигурен съм, че семейството ще ви бъде много благодарно за това предложение — каза Поаро и добави: — Мисля, че вие по-специално сте приятел на младата мисис Бойнтън?
Мистър Джефърсън Коуп леко поруменя.
— Е, да не говорим за това, мосю Поаро. Чух, че тази сутрин сте разговаряли с мисис Ленъкс Бойнтън. Тя може би ви е намекнала как стоят между нас нещата, но всичко това вече е свършено. Мисис Бойнтън е прекрасна жена и счита, че неин пръв дълг при тази тежка загуба е да подкрепя съпруга си.
Последва мълчание. Поаро прие информацията с вежливо кимване. След това каза:
— Желанието на полковник Карбъри е да получи ясна представа за следобеда, когато е починала мисис Бойнтън. Можете ли да ми го опишете?
— Но, разбира се. След като хапнахме и си починахме малко, ние се отправихме на нещо като неофициална обиколка. Със задоволство мога да отбележа, че се измъкнахме от онзи ужасно досаден Драгоман. Той направо е побъркан. Да, мисля, че не е съвсем с всичкия си. Както и да е, казах ви, че потеглихме. Точно тогава се състоя разговорът ми с Надин. След това тя пожела да остане насаме със съпруга си, за да обсъди въпроса с него. Аз бавно, тръгнах към лагера. Някъде към средата на пътя срещнах двете английски дами, които бяха на сутрешния поход — доколкото разбрах, едната от тях е английска благородница?
Поаро потвърди.
— А, тя е чудесна жена, с голям ум и много добре осведомена. Другата ми се стори слабовата, а и изглеждаше полумъртва от умора. Сутрешната експедиция беше доста изнурителна за една възрастна дама, особено, когато не понася височините. Та, както казах, срещнах въпросните дами и бях в състояние да им дам известна информация по въпроса за навутейците. Поразходихме се и се върнахме в лагера около шест часа. Лейди Уестхолм настояваше да пие чай и аз имах удоволствието да й направя компания — питието беше малко слабо, но с интересен аромат. След това момчетата сложиха масата за вечеря и едно от тях отиде да уведоми старата дама, но я намерило мъртва на стола й.
— Когато се прибирахте, забелязахте ли я?
— Забелязах я. Тя обикновено седеше на едно и също място следобед и вечер, но не обърнах особено внимание. Тъкмо обяснявах на лейди Уестхолм обстоятелствата около нашата, депресия. А трябваше да наблюдавам и мис Пиърс. Тя бе толкова изморена, че непрекъснато стъпваше накриво.
— Благодаря ви, мистър Коуп. Ще позволите ли да ви задам индискретния въпрос, дали има вероятност миене Бойнтън да е оставила голямо наследство?
— Доста значително. Тоест, по-точно казано, наследството не беше нейно. Беше й дадено като пожизнено владение и след смъртта й следва да се разпредели между децата на покойния Елмър Бойнтън. Да, сега всички те ще бъдат добре обезпечени.