— Парите — промълви Поаро — променят много неща. Колко престъпления са били извършени заради тях.
Мистър Коуп сякаш се постъписа.
— Е, да, сигурно е така — съгласи се той.
Поаро мило се усмихна:
— Но за едно убийство съществуват толкова много подбуди, нали? Благодаря ви за любезното съдействие, мистър Коуп.
— Моля ви, за мен е удоволствие — отвърна мистър Коуп. — Мис Кинг ли виждам седнала там горе? Иска ми се да разменя с нея някоя и друга дума.
Поаро продължи надолу по хълма. Срещна мис Пиърс, която изглеждаше възбудена. Тя задъхано го поздрави.
— О, мосю Поаро, колко се радвам да ви видя. Разговарях с онова твърде странно момиче — нали знаете, най-младото. Такива невероятни неща ми разказа — за врагове и за някакъв шейх, който искал да го отвлече и как отвсякъде било заобиколено с шпиони.
Наистина, звучеше изключително романтично! Лейди Устхолм казва, че всичко това били глупости и че тя самата по едно време имала някаква червенокоса слугиня, която дрънкала точно такива лъжи, но аз мисля, че лейди Уестхолм понякога е твърде сурова. В края на краищата може и да е вярно, нали, мосю Поаро? Преди няколко години четох, че една от дъщерите на царя не била убита през Руската революция, а избягала тайно в Америка. Мисля, че беше великата княгиня Татяна. Ако е така, тази би могла да бъде дъщеря й, нали? Тя наистина намекна за нещо царствено, а и видът и е такъв, не намирате ли? Доста славянски — с тези скули. Колко сензационно би било! Поаро малко афористично произнесе:
— Наистина, немалко странни неща има в този живот.
Мис Пиърс притисна ръце до гърдите си:
— Тази сутрин не можах да схвана всъщност кой сте вие. Ама, разбира се, вие сте онзи много прочут детектив! Всичко прочетох за азбучните убийства. Толкова вълнуващо! В действителност по онова време работех като гувернантка близо до Донкастър.
Поаро измърмори нещо. Мис Пиърс с все по-нарастващо вълнение продължи:
— Ето защо почувствах, че… че тази сутрин съм направила грешка. Човек трябва винаги да казва всичко, нали? Дори и най-малката подробност, колкото и да му се струва, че няма нищо общо със случая. Защото, несъмнено, щом вие сте се заловили с това, бедната мисис Бойнтън трябва да е била убита! Сега ми става ясно! Предполагам, че мистър Махмуд — не мога да му запомня името, — но искам да кажа, драгоманът, вероятно той е болшевишки агент? А не изключвам и мис Кинг. Смятам, че немалко добре възпитани момичета от изискани семейства са преминали към онези ужасни комунисти! Затова се чудех дали трябва да ви кажа — защото, нали разбирате, когато си помисля за това, ми се струва доста странно.
— Правилно — потвърди Поаро. — И затова вие ще ми разкажете всичко.
— Е добре, всъщност не е кой знае какво. Само гдето на следващата сутрин след произшествието аз станах доста рано и надникнах от шатрата си, за да видя изгрева, нали разбирате, е, естествено, не точно изгрева, защото слънцето трябва да бе изгряло преди цял час. Но все пак беше рано…
— Да, да. И видяхте какво?
— Точно това е любопитното, но по онова време не ми се стори нещо особено. Само гдето видях Бойнтъновото момиче да излиза от шатрата си и да хвърля нещо право в потока — в това, естествено, няма нищо особено, но нещото заблестя на слънцето! Ей така, полетя във въздуха и блесна. Разбирате ли, блесна.
— Кое от Бойнтъновите момичета беше?
— Мисля, че онова, което наричат Карол, много е симпатично… толкова прилича на брат си…, ама те трябва да са близнаци. Или всъщност, може да е било и най-малкото. Слънцето грееше право в очите ми, затова не можех да видя ясно. Но мисля, че косата му не беше червена, а само с цвят като бронз. Толкова харесвам тези бронзово-медни коси! Червената коса винаги ми напомня за моркови! — и тя се закикоти.
— И то е захвърлило някакъв много блестящ предмет? — попита Поаро.
— Да. Естествено, както казах, тогава не го помислих за много важно. Но по-късно минах край потока и видях там мис Кинг. И сред много други ненужни неща — Даже няколко консервени кутии — съзрях една ярка метална кутийка, не точно квадратна, а малко като удължена от двете страни, ако схващате какво искам да кажа…
— Но да, съвършено добре ви разбирам. Приблизително толкова дълга?
— Ама колко сте умен! И аз си помислих: „Предполагам, че точно тази вещ е изхвърлило момичето на Бойнтънови, а пък тя си е една хубава кутийка.“ И ей-така от любопитство я вдигнах и я отворих. Вътре имаше нещо като спринцовка — същото, което ми забиха в ръката, когато ме ваксинираха против тиф. И си помислих колко е странно, че я хвърлят така, защото не изглеждаше счупена или нещо от този род. Но както се чудех, зад гърба ми се обади мис Кинг. Не бях я чула кога се е приближила. Та тя каза: „А, благодаря ви — това е моята спринцовка. Тъкмо бях дошла да си я търся.“ Така че аз й я дадох и тя се върна с нея в лагера. Мис Пиърс спря, а после забързано продължи: