Той спря.
Сара запита:
— Но защо? Защо лейди Уестхолм ще иска да убие старата мисис Бойнтън?
— Вие нали ми казахте, че в Ерусалим, когато сте заговорили мисис Бойнтън, лейди Уестхолм е била съвсем близо до вас? Именно към нея са били отправени думите на мисис Бойнтън: „Аз никога нищо не забравям — нито едно действие, нито едно лице, нито едно име.“ Съпоставете това с факта, че мисис Бойнтън е била надзирателка в затвор и ще можете да добиете много ясна представа за истината. Лорд Уестхолм се запознал със своята съпруга на връщане от Америка. Преди женитбата си лейди Уестхолм е излежавала присъда за криминално престъпление.
Разбирате ли ужасната дилема, пред която се намирала? Нейната кариера, амбиции, положение в обществото — всичко е поставено на карта! За какво престъпление е излежавала присъда ние още не знаем (макар че скоро ще научим), но то трябва да е било такова, което, ако се направи обществено достояние, окончателно ще унищожи нейната политическа кариера. И не забравяйте, мисис Бойнтън не е била обикновена шантажистка. Не са й били нужни пари. Необходимо й било удоволствието да потормози жертвата си, а след това е наслада да разкрие истината по най-ефектен начин! Не, докато мисис Бойнтън съществувала, лейди Уестхолм била в опасност. Тя се подчинила на указанията на мисис Бойнтън да се срещне с нея в Петра (през цялото време мислех колко странно е за една жена с такова съзнание за собствената си важност като лейди Уестхолм да предпочете да пътува като обикновена туристка), но в ума си тя несъмнено е прехвърляла различни начини и средства за убийство. Съзряла шанса си и безстрашно се възползвала от него. Само два пропуска направи. Единият беше, че каза прекалено много — описанието на скъсаните панталони, което най-напред привлече вниманието ми към нея, а другият, когато сгрешила шатрата на д-р Жерар и най-напред надникнала в тази, където дремела Джиневра. Оттам и разказът на момичето — полувъображаем, полуистински — за преоблечения шейх. Подчинявайки се на инстинкта си да изопачава и драматизира истината, тя го обърна наопаки, но за мен това указание беше достатъчно знаменателно. Той направи пауза.
— Скоро ще знаем всичко. Днес, без лейди Уестхолм да разбере, взех отпечатъци от пръстите й. Ако се изпратят в затвора, където някога е била надзирателка мисис Бойнтън, там ще ги сравнят с картотеката и скоро ще разберем истината.
Той спря.
В моментната тишина се чу рязък звук.
— Какво е това? — попита д-р Жерар.
— Заприлича ми на изстрел — каза полковник Карбъри и бързо скочи на крака. — В съседната стая. Между другото, на кого е тази стая?
Поаро промълви:
— Имам една малка идея — стаята е на лейди Уестхолм…
ЕПИЛОГ
Извадка от вестник „Ивнинг шаут“:
„С прискърбие съобщаваме за смъртта на лейди Уестхолм, депутат в Парламента, в резултат на нещастна случайност. Лейди Уестхолм, която обичаше да пътува из далечни страни, винаги носела със себе си малък револвер. Тя го почиствала, когато той случайно изгърмял и я убил. Смъртта настъпила незабавно. Изказваме най-дълбоки съболезнования на лорд Уестхолм и т.н., и т.н.“
През топла юнска вечер пет години по-късно Сара Бойнтън и съпругът й седяха на един от първите редове в лондонски театър. Пиесата беше „Хамлет“. Когато думите на Офелия заплуваха през рампата към публиката, Сара здраво стисна ръката на Реймънд:
О!
Буца заседна в гърлото на Сара. Изящната, безумна красота, прелестната неземна усмивка на едно създание, избягало от тревогите и скръбта в един свят, където истината е само един плаващ мираж…
„Прелестна e…“ — каза си Сара.
Този настойчив, напевен глас, винаги звучен, но сега школуван, за да служи като съвършен инструмент.
Когато в края на действието падна завесата, Сара решително заяви:
— Джини е велика, велика актриса!
По-късно седяха на вечеря в Савой. Джиневра с отдалечената си усмивка се обърна към седналия до нея мъж с брада:
— Добра бях, нали, Теодор?
— Чудесна беше, скъпа.
По устните й заигра щастлива усмивка. Тя прошепна:
— Ти винаги си вярвал в мен, винаги си знаел, че съм способна на големи неща, да властвам над множеството…
На една маса недалеч от тях актьорът, който беше играл Хамлет, говореше мрачно:
— Тази нейна маниерност! Естествено, отначало се харесва на публиката, но разберете — това не е Шекспир. Видяхте ли я как провали излизането ми от сцената?