— Не е ли това същото училище, в което е учил Ангел Кънчев?
— Същото. Но когато е учил Ангел Кънчев, то е било средно училище. А по-късно, през 1897 година — академия. Австро-унгарците, господин Памукчиев, са били умни хора. Те са създали една империя която се е опирала на закона и на златото. Спрягали са само един глагол: „работя“. И са работили разумно, напрегнато по науката. Това са единствените хора в Европа, които първи са осъзнали, че трудът е основата на всичко. Нищо друго. Труд и само труд.
А труд, прикачен към добра организация и ред, дава бляскави плодове. Ние, банкерите, знаем най-добре това, а след нас — военните. Ето защо в казармата войникът не се оставя никога без работа. Той трябва да работи. Не за да не мисли за лоши работи, за жени, а за да се научи на труд, на постоянство и на стегната, контролирана, организирана работа. Армията е висше училище за създаване на добри навици — запомнете това от мене, господин Памукчиев. Армията е най-висшата школа за трудолюбие. И колкото по-стегната е една армия и по-дисциплинирана, толкова по-добри работници възпитава. Независимо къде ми работят те — в полето, в работилниците, те са хора, научени на труд. На ред и дисциплина. Именно Александър Пенчев от Търново, през 1897 година се събра с Пекарев и с Цанко Бакалов — Церковски и решиха да създадат една организирана партия. Моят баща, който имаше, както Ви казах, петнайсет чифлика и Добруджа, забеляза това. И реши да вкара свои хора в това движение. Същото решиха да направят и Холевич, и Ючормански, и Бързаков, и Хаджи Минчович, бащата на Султана Рачо Петрова, който имаше двайсет чифлика в Добруджа. Ние действувахме на принципа на царете. Те винаги, по всяко време, имат ръководни хора във всяка една партия. Те, чрез своя агентура, ръководят тези партии.
— Това не може да бъде.
— Откъде знаете?
— Нали чета…
— Да чете всеки може, господин Памукчиев, но да управляват могат малцина. Да управляваш умно е дарба, както и да ръководиш голяма армия. Големите политици и големите пълководци носят дарбата си от рождение, както и големите ебачи, господин Памукчиев. Това е чудна дарба. И бог я е дал на малцина.
Аз не мога да приема максимата на Маркс, че човек е създал религията като опиум за народите, че богатите, властвуващите, са я измислили. Не. Религията е нужна на хората, които не искат да умират. Всеки човек иска да живее по-дълго. И да гледа божия свят отвисоко. И да се надява. Надеждата за безсмъртие и възнаграждение за мъките е родила религията. Кой иска да стане на пръст? Никой. Кой иска да го забравят на другия ден след смъртта му? Никой.
И тогава идват поповете, владиците и екзарсите и казват: „Надявайте се… Чакайте онзи свят, оня вечен живот, който ще ви направи щастливи. Ще имате на оня свят всичко — здраве, младост, жени, мъже, дрехи, обувки, храна в изобилие. Вие не ще тъгувате, не ще страдате. Ще се съберете цялото семейство, такива, каквито сте били в най-хубавите си дни — млади, весели, щастливи. И ще живеете вечно в мир.“
Връщам се на земеделското движение. То се създаде в тежко време. България бе тогава пред стопански фалит. През 1897 година имаше наводнения, през 1898 година — глад, шап, болести, наводнения, през 1899 година — глад, болести, суша, и на всичко отгоре — десятъкът… Тук искам да поясня нещо, господин Памукчиев. Какво бе десятъкът, въведен от правителството през 1899 година. Той бе данък, който се плащаше от селяните в натура. Имаш десет овци — ще дадеш една на държавата. Какво лошо има в това? Нима селянинът не дава по три-четири овце данък? Дава. Обаче тези, които имаха чифлици, като Холевич, като баща ми, като Ючормански, Хаджи Минчович, трябваше да дадат хиляди овце.
Баща ми имаше през 1889 година пет хиляди овце. През 1899 година имаше петнайсет хиляди овце, две-три хиляди крави и волове за угояване, за месо, за кожи. Той влагаше парите си в Добричко и в Силистренско в чифлици. Защото от земята никога не се губи.
Е, сметнете сега, господин Памукчиев, на 15 000 овце баща ми трябваше да дава безплатно на държавата под формата на данък 1500 овце. Много, премного са.
Един селянин в Добричко, който сега има сто кофи жито, ще даде десет кофи. А баща ми за своите 15 чифлика трябваше да даде 1600 кофи. Десет вагона… Много бяха.