Учи се от Рим и ще управляваш вечно. Това е закон на живота.
— Господин Буров, Вие оплюхте всички. Не оставихте нищо свято и чисто на този свят, освен баща си и себе си. Няма ли за Вас чисти, честни, свети неща?
— Има, но са малко.
— Кои са те?
— Първо — майка ми, второ — отечеството ми България, трето — баща ми, четвърто — братята и сестрите ми, пето — приятелите ми и шесто — честните българи, като Пенчо Славейков, като Алеко Константинов, като Петър Иванов Берковски…
— Кой е той?
— Заточеник в Диарбекир, учител в Лом и в Хасково. Най-големият краснописец, който е преписал книгата на Панайот Хитов — „Моето пътуване из Стара планина“. Другар на Ангел Кънчев и на Васил Левски от легията на Раковски, враг на Стамболов и приятел на Петко Каравелов. Човек, който умря в мизерия на 15 март 1891 година в София. Един голям българин, който можеше да има всичко, а умря от глад. Алеко също щеше да умре от глад, ако не бяха го застреляли в Радилово. Пенчо Славейков, кажи-речи, също умря от глад на езерото Лаго ди Комо — без пари, без приятели. Аз не съм стоял гладен никога. Не знам какво е да си гладен. Затова благоговея пред хората на България, които са стояли гладни. Пенчо Славейков е голям българин, като баща си. Беше пръв приятел на Алеко. Казвате, за мене нямало нищо свято. Добре. А Вие замисляли ли сте се, господин Памукчиев, кои хора остават завинаги в историята? Не сте, нали?
— Е, кои ще останат?
— Това Вие ще ми кажете.
— Не знам.
— Аз знам. Но няма да Ви кажа. Защото вие, сегашните управници на България, трябва да се мъчите, да страдате.
— Защо?
— За да разберете, че няма нищо по-страшно и по-тежко от това да властваш. Да разберете, че животът е тежък.
— Ние го знаем.
— Не го знаете. И Стамболийски смяташе, че го знае, но не го знаеше. Аз мога да ви дам безценни съвети за стопанството — как да го оправите, къде да тръгнете, как да започнете, но няма да ви го кажа. Мъчете се, потете се, самоизяждайте се. Ебал съм ви майката, пукайте от глад. Все ми е едно. Аз като не съм добре, целият свят да е добре — това не ме радва. Аз ще се радвам, ако целият свят е зле като мене. Това е човекът. Това е същността му.
„Аз нечем да съм добре, но сакам и на Вуте да му е зле“ — казва шопът. Ние българите крием тайните си. Крия ги и аз. Защото нямам полза да ви ги казвам напълно. Вие сте в заблуждение като разчитате на колективния ум и труд. Няма колективизъм — има прагматизъм. Има практика. А световната практика е такава — няма управия без сопа, въже и остен. Сопа — да вкарва народа в пътя, въже да го тегли напред и остен да го ръга отзад, да тегли плуга или ралото.
Ако си въобразявате, че ще минете без сопата, въжето и остена, лъжете се.
Тях, трите атрибута на държавата, трябва да ги има. Иначе — край. Ще идете като Стамболийски в чакмак — сокак.
Той, глупакът, си въобрази през пролетта на 1923 година, че е хванал бога за мъдето, като спечели изборите с 90 на сто. На 9 юни Цанков го хвана за гърлото и му изскубна гръкляна… Това е положението. Наивници в политиката няма и не може да има.
— А какво има?
— Предвидливост и прозорливост. Който ги няма — вън от историята.
— Кой ги е имал?
— Само двама души — Ленин и Сталин.
— А Ляпчев?
— Ляпчев е лепка, муха пред тях. Тези двама гении ни ебаха майката през 1917 година и на 9 септември 1944 година. Те ни взеха всичко и ни натириха тука, на тавана. Че и вино няма да си разкваси човек устата.
Аз слязох долу, отидох в кръчмата и купих една дамаджана с карловско вино, докарано в Дряново с бъчва. Взех и делфиново филе, каквото продаваха там — в Черно море избиваха делфините, вадеха им филето и им вземаха кожите. Сиромашия.
Като видя виното, очите на Буров светнаха.
Буров бе уверен, че чрез разговорите ни ще остане в българската история. Той ставаше от ден на ден по-речовит, по-сладкодумен и по-забавен. Разказа ми историята на всички големи добруджански чифликчийски фамилии. Между тях и историята на Петър Габе, бащата на Дора Габе, тъстът на литературния критик професор Боян Пенев.
— Петър Габе е, мисля, руски евреин. И се ожени за руска еврейка. Руските и немските евреи минават за аристократи на еврейството в света, господин Памукчиев. Те се смятат за нещо повече от другите, защото живеят сред най-великите народи. Не знам защо, те винаги са били — поне тези, които аз познавам в България — големи хора, големи във всяко отношение. Ето, Петър Габе купи своя чифлик от баща ми и му бе признателен за това. Баща ми също му бе признателен, че го отърва от чифлика, от който винаги губеше. Петър Габе отиде в Русчук, яви се на търг в Образцов чифлик и изкупи оттам трактори, вършачки, плугове, редосеялки. И пръв в Добруджа въведе свръхмодерно земеделие. Чрез някакви свои познати в Чехия си достави семена за редки и доходни култури, развъди едри, тлъсти, носливи кокошки — кохенхинки, легхорни, родайланди. Бе откъде ги намираше този дърт курварин не зная, но той оплоди цяла Добруджа със своите едри, хубави кокошки. После достави отнякъде, май че пак от Русе, от Образцов чифлик, крави, волове и биволици. Той е първият българин, който създаде биволовъдно стопанство в България и започна да изнася биволици — породисти, едри, млечни биволици, каквито никой никъде не бе виждал.