Богат човек стана. Но му се случи беда. Жена му заболява от една женска болест в матката. И лекарите й забраняват всякакви полови контакти, всякакви раждания, аборти. „Ще живееш до сто години — казват й те, — ако забравиш, че има мъже на този свят. Помисли как да намериш жена на мъжа си, за да не те безпокои.“ И тази умна жена, тази еврейка, научава, че в Балчик е потънала една гемия, че мъжът се удавил, а жена му останала жива и гладува в един малък хотел до пристанището — без пари, без дрехи, без подкрепа отникъде. Качва се на файтона с мъжа си. Отиват в Балчик. Намират ханъмата — Абба се казвала тя. Аз я видях през 1905 година. Госпожа Габе я наричаше „Албени“, което ще рече „най-хубавата“… Като влизат в хотела, госпожа Габе и мъжът й Петър Габе виждат една млада, рядко красива жена.
— Ти излез — казва госпожа Габе на мъжа си. — Аз ще поговоря с нея.
Влиза да поговори насаме с нея. Абба ми разказа след време какво са си говорили. Тя ме харесваше. Тя дори ме обикна, ако мога да вярвам на думите й. Станахме приятели. Госпожа Габе й казва: „Аз съм болна. Не мога да приемам мъжа си. Забранено ми е. А той не може без жени. Трябва да има жени. Мъжете без жени вършат глупости и разбиват семействата си. Имам много деца. Не искам да остават без майка. Затова, ако приемеш, ти ще му бъдеш жена. Но децата да не узнаят това. Аз ще се погрижа те да бъдат далече от нас. Дора ще учи във Варна, в София, Сеня и Белла ще бъдат също далече… А когато са тука, ще бъдеш слугинята Абба. Моят мъж няма да те остави на улицата. Ще ти дадем 40 декара ниви, крава, теле, ще гледаш кокошки. Ще имаш къща. Всичко това ще бъде уредено чрез нотариус, по закон. Ти ще бъдеш равноправен член на нашето семейство.“ Абба приема.
Госпожа Габе й дава сто лева, златни (пет наполеона), като предплата за пет месеца.
— Ако нещо не ти хареса, можеш да се върнеш в Турция с тези пет наполеона — казва й тя. — Искам да се обичаме, да се уважаваме и да ме слушаш като майка и сестра. Мисля ти доброто, а не злото. Мъжът ми е добър, златен мъж. Ще бъдеш доволна от него. Бива го за всичко… Ще се увериш…
Абба приема, както казах, и заживява с Петър Габе, като негова любовница.
И до края на живота му тя му остава вярна любовница. Нашият адвокат в Балчик — Бързаков, уреди договорите им. Абба получи 40 декара ниви, крава, теле и й построиха малка къщичка в Дъбовник. А след смъртта на Петър Габе, Абба се премести в Балчик, на една тиха уличка и какво стана с нея, не разбрах. През 1930 година, като министър на външните работи, минах през Балчик, за да се представя на Режина Мария в двореца й. Исках да сгодявам цар Борис за една от дъщерите й (дали не беше малко по-рано?)… И там попитах за Абба.
Казаха ми, че не познават такава. След 1918 година, всички хубави къщи били заети от румънските офицери, та сигурно са взели и нейната къща. Петър Габе написа много хубави книги за Добруджа. Бе честен и хубав човек. Прям, смел човек. Той ми каза един ден: „Господин Буров, България имаше златен еталон до 1913 година, докато власите не ни взеха Добруджа.“ И беше прав.
В Казанлък имаше един богаташ — Шипков, който бе най-богатият българин по онова време, към 1905 година.
— По-богат от баща Ви?
— И от баща ми, и от Иван Евстатиев Гешов от Григор Начович, от генерал Рачо Петров, от Султана. Този човек единствен признаваше добруджанците за по-богати хора от него. В Южна Добруджа, през 1905 година, когато бях на 30 години, аз съм виждал торби със злато у Кръстьо Кьорпенчев. Торба злато. Бърках в тази торба с две ръце, а той се смееше. Взех един наполеон за спомен, а той ми подаде цяла шепа… Това, ти момче, ти, господин Памукчиев, не го вярваш, нали?
— Да. Не го вярвам.
— Ето, затова ти говорих на „ти“, защото разбрах, че няма да го повярваш… Но така беше. Кьорпенчеви имаха в Добруджа триста и осем хиляди декара земя. После идваше Хаджи Минчович, бащата на Султана, с триста хиляди декара. Това носи при добра година злато.