Румъния нанесе най-страшния удар на България. Ние гонихме, бихме, преследвахме сърбите през 1913 и през 1915 година. Но не е имало защо… Трябвало е да гоним Румъния, защото Добруджа, това значи сигурен хляб за България.
За какво ни е била тази келява провинция — Македония? Ах, какви глупости съм правил и аз за нея. Какви… Добруджа, Добруджа ни е люлката и щастието на нас, българите. Който е бил в Добруджа, той е ял сладък хляб, той е пил сладка вода, той е бил щастлив. Защото сред добри хора се яде и пие.
— Господин Буров, как Боян Пенев се ожени за Дора Габе? Щом сте били близки, Вие знаете това навярно.
— Аз знам всичко. Мога да Ви кажа кой писател как е живял, как е харчил, какви слабости е имал, защото аз разполагах с банковите си разузнавания. А те са безпогрешни. Мога да Ви кажа, господин Памукчиев, че Вашият кумир, Иван Вазов, когото боготворите всички и четете в читанките, бе най-нещастният мъж. И цял живот му се е ебало, като на Змей Горянин, а жените не смееха да му легнат.
— Защо?
— Защото господ бог Саваот го бе надарил с едно кросно, с едно кересте, леле-мале. Само онази Евгения Марс, майката на певеца Павел Елмазов му издържаше. И след всяка среща му обираше парите и пенсията.
Пенчо Славейков бе най-щастливият човек. Като мъж, като фигура бе грозен, страшен, ужасен дори. Дебели бърни, като на негър, грамадни, големи, страшни очи, прегърбен, сакат — куц, с патерици. А в него се влюби най-хубавата жена на света. Ако е имало някога хубави българки, това са били Пенка Христова от Казанлък и Мара Белчева от Севлиево. Други красиви жени не е имало…
— Лора…
— Лора Каравелова бе мърла пред тях. Пачавра. Красива жена бе Пенка, и Мара Белчева.
След тях, най-хубава жена бе жената на Захари Стоянов — вдовицата му Анастасия Обретенова. Дора Габе бе хубава жена, гореща, сластна и приятна. Боян Пенев — грозен, осакатен, страшен като Пенчо… Кривоуст… Аз, ако бях жена, никога не бих се доближила до него. А Дора го взе за мъж. Просто необясними неща. Жената обикновено мисли с оная си работа и живее от нея. Това е закон на живота.
Жената рядко мисли с ума си. И затова е красива. Ние, като мислим с ума си, докъде стигнахме, а, господин Памукчиев? До тавана, нали? Ето че жена ми страда заради мене и моят плитък ум… А Дора Габе защо го взе този дурак — Боян Пенев, не разбирам. Аз го познавах добре. Той бе хитрец. Умен хитрец, но хитрец. Сигурно й е казал, че ще я направи примадона в поезията. Глупачка. Така се става примадона. Светът не позволява такова нещо. Светът живее само от глупостите на хората, господин Памукчиев.
Ето, ние си пием винцето, приказваме и мислим, че ще оправим света. А светът си се оправя без нас… Него не го интересува отделната личност, както природата не се интересува от отделната мравка.
Ние сме мравки на тази земя. Ако хапнем, ако сръбнем, ако ебнем нещо чуждо — добре. Ако спечелим — добре. Ако загубим — пак добре. Всичко в живота е логично. Няма алогични неща, освен брака на Дора Габе и любовта на Мара Белчева. Тази хубавица се хвана за един сакат човек. Леле майко. Само като си помисля каква приказна хубавица беше тази жена.
Стараех се да отделям от провизиите, които носех от село, по нещо и за семейството на Буров. С достойнство той изричаше „Не трябваше…“, но явно бе, че е много доволен. Особено харесваше сланината с кожичката и овчето сирене. Майка ми правеше пълни качета с това сирене.
И този път бях донесъл пълна раница с провизии.
Буров хапна от сиренето, обърса ръката си и рече:
— Докато жената свари един качамак, ние ще си поговорим. Искам да ти кажа нещо полезно за тебе и за живота ти… Нещо като опит на по-стария.
— Опит?
Той се начумери.
— Да, опит, златен опит.
Влязохме в неговата стая. Той ме разпита за село, за баща ми, за майка ми и като чу, че са добре, че са здрави, каза тези думи:
— Знай и запомни, младо момче, господин Памукчиев, човек е щастлив, докато са живи баща му и майка му. Умрат ли те, умира радостта му, умира надеждата му, умира опората му в живота. С други думи, умира наполовина и той. Има ли огнище, има ли топла бащина стряха или майчина милувка, ти си щастлив. Няма ли — ти си болен, ти си сакат, ти не си човек. Защо, защо живее човек, господин Памукчиев, на този свят? За да бъде щастлив. Не за друго — да мине живота си смислено, честито, богато, разумно. Да не става слуга, да не става за смях на хората. В София, на улица Васил Левски до Франко-белгийската банка има една къща и тя е на господин Гендович. Фабрикант, банкер, крупен търговец и лихвар — това бе Гендович някога. Имаше сто къщи и сто слуги. Имаше всичко и загуби всичко. Защо? Защото заигра покер, заигра на рулетка и пропиля всичко. Затова аз искам да ти дам няколко съвета — днес ме намираш в особено настроение и ще си говорим за това. Отдавна исках да ти кажа нещо, което ти не знаеш… И няма кой да ти го каже. Баща ти също не го знае, но аз го знам.