— Какво е то, господин Буров?
— Правилата на живота, които ти трябва да спазваш.
— Аз?
— Ти.
— Но какво лошо правя?
— Ще ти обясня. Вади калема, вади листовете и пиши. Искам да знаеш, господин Памукчиев, че на село сега хората са бедни, гладни, без пари, без дрехи. А ти отиваш там с нов костюм, с нови обувки, с кожени ръкавици. Къде дават тъй? Кой ще те гледа с добро око когато се фукаш, когато се перчиш пред съселяните си с нови дрехи, с нови чепици, с нова риза, с нова вратовръзка и жълти, нови ръкавици. Хората нямат — ще нямаш и ти. Хората гладуват — ще гладуваш и ти. Където народът — там и ти. Ако се наложи целият народ да скочи в пропастта и да загине там, ще скочиш и ти. Няма да се делиш с нищо. Народът е за това, за да ни пази, да ни гледа, да ни се радва, да ни уважава — нас, интелигенцията, нас учените. Но и ние трябва да го уважаваме. Защо е трябвало да носиш мека шапка тип „Борсалино“, когато си имаш перчемче и каскет. Ходи с каскет. Прави демагогия. Гледай какво прави Вълко Червенков. На всяка снимка той е с каскет. Той ще стане голям човек, помни ми думата. Защото той се показва като човек от народа, който милее за народа. Каскетът е символ на средния човек, на средния ум, на средния гражданин. И Сталин ходи с каскет. Случайно ли е това?
— Не знам.
— А аз знам. Не е случайно. Той върви с народа. Той не носи модно бомбе като Бевин, като Мак Милан, не. Той носи каскет. И ти, моля те, занапред, като си ходиш на село, ходи със стари износени обувки и дрехи, не носи шапка, а каскет. Никога не слагай кожени ръкавици. Обувката и ръкавицата повдигат самочувствието на човека. Не костюмът, а обувката и ръкавицата. Ето, затова и юнкерите и офицерите по задължение носят ръкавици. Да имат самочувствие, да имат гордост и кураж. В село, вярвам, ти търсиш по-учени хора за приятели, за разговорка…
— Не…
— Търсиш ги. Вие младите обичате да се фукате, да се показвате повече от онова, което сте. И затова — ремък с ремък, лико с лико… Не го отричай. Така е. Знам. Знам, че в село, вечер не излизаш с някое просто момиче — комшийка, а търсиш бели цици и бели кълки…
Без тези гримаси. Така е. Защото ти си плод на своето време и на своето възпитание. Пък и селската даскалица по е дашна и по-сладко се целува от простото селско момиче.
Изведнъж Буров спря и ме помоли да му изпея песента „Ти си селско момиче, но за мен ти си фея“, която той много обичаше.
Аз му я изпях — обичам да пея. И не отказвах никога.
Той дори ми пригласяше на места.
Буров замълча. Замълчах и аз. Той ми подаде молива и листа, стана прав и започна да говори, а аз записвах, записвах.
— В живота, господин Памукчиев, преуспяват само тези, които са добре възпитани. Тези, които знаят правилата на играта на този живот. А тези правила се свеждат, казвал съм ти го тук-таме, към едно: бъди учтив, бъди внимателен, бъди усмихнат.
В живота навъсените, мрачните мъже нямат успех, нито пък са щастливи с нещо. Те са нещастници. Жените и децата им — също.
В София един от водачите на демократическата партия — Петко Каравелов — бе мрачен човек. И той и децата му бяха нещастници.
Михаил Такев, министър на вътрешните работи през 1908 и 1918 година, също бе мрачен човек и нещастник. Той, представи си, е бил другар и приятел на Алеко. Може би Алеко е искал да докаже с това си приятелство към него, че противоположностите се привличат. Кой знае. Но Михаил Такев рядко-рядко се усмихваше. Мрачен беше още един човек — д-р Васил Радославов, същият, който казваше, че парите са тор, на който тор растат всякакви гъби — и едливи, и отровни, и бели, и черни. И мишеморки, и печурки. Той бе прав — на парите, ако не се контролират разумно, растат повече отровни, отколкото хубави гъби.