— Защо?
— Защото там хората, не знам защо, са лоши хора. През зимата на 1925 година, при мене в банката ми дойде една жена от село. Бе някога наша слугиня, тогава бях още момче. Бе най-доверената слугиня на майка ми. И тя я обичаше. Това момиче от село се оженило след това за един селянин и родило само едно момче. То да вземе да стане комунист и да се бие през септември 1923 година с нас, със Сговора. Хванали го и го осъдили на доживотен затвор. И Оряхово и оряховчани се дигнаха през септември 1923 година. Оряхово падна в ръцете на метежниците. Цанков позеленя, припадна. Но го свестиха. И той натика в затвора хиляди хора. Идва тази селянка при мене и носи едно петле. Носи го в престилката си и плаче. Аз я поканих да седне в банката. Помолих секретарката си да донесе чай, закуски, хляб, чаша вино. Тя не хапна нищо. Ама нищо. Даже трошичка не взе. Подаде ми петлето и каза:
— Наско, момченце, моля те, вземи го. Само то ми остана вкъщи, само то. И ти го нося подарък. Армаган.
— Защо?
— Да ми помогнеш.
— С какво?
— Да извадиш момчето ми от зандана… То е тук, в София, В Софийския централен затвор.
Аз изтръпнах. Тази жена бе някога най-хубавото момиче сред слугините, а сега бе бабичка. Тя бе на около 55 години, а бе старица. Едвам не заплаках като я гледах. Майка ми й имаше пълно доверие. Стотинка да даде някъде, ще й даде отчет за нея. „Госпожа Бурова, дадох за вестник. Ето го.“ — подава парите, подава и вестника.
Майка ми й даде някоя пара за бозица, да пие в неделя поне една боза. Но тя я къта и праща на майка си в село. Парата не се харчи — тя е за село.
И тази добра жена, представи си, господин Памукчиев, ми носи своето последно пиле, своето последно петле. Каза ми:
— Имах две кокошки, лисицата ги изяде. Това петле спеше горе, на ябълката и остана живо. Друго нямам. Но ти го нося…
Аз заплаках… Разпитах я за сина й — къде е хванат, защо е осъден. През 1925 година централният затвор бе пълен със затворници като него…
— Ще го освободим. Сега ще повикам тук министър-председателя. Двамата ще решим и ще го освободим.
Тя се зарадва и пак ми подава петлето. Казах й да си го върне на село — аз петли и кокошки мога да си купя.
Но тя навярно си помисли, господин Памукчиев, че като не взема това петле, няма да й помогна, няма да й свърша работа. И аз го взех — намерих един кашон, мушнах го в него, хвърлих му малко кифла (с която бях закусвал) да кълве и го занесох в другата стая. Там се обадих по телефона на професор Александър Цанков.
— Санде, ти ли си? Ела до банката. Моля те, веднага. Много е важно.
Цанков живееше тогава в една къща с тъста си Урумов и с баджанака си Буреш. Дойде с колата си, с охраната си. Аз го помолих да отпрати охраната, защото имаме да ходим някъде без нея. Той я отпрати. И тогава му казах:
— Санде, тази жена бе у дома слугиня. Тя има син в затвора… Трябва да го помилваме, да го освободим, защото бил тежко болен от охтика. Ще умре там. Разбираш ли ме?
А той, животното, я огледа и каза:
— Нека излезе. Искам да говорим насаме.
Жената отиде в съседната стая и аз пратих секретарката си при нея — да я забавлява, да си говорят, да се черпят.
Във всяка банка има винаги напитки, закуски, бюфет. Има всичко. Има кой каквото поиска. Генерал Рачо Петров държеше дори уиски, коняк, бяло чирпанско вино.
Цанков отказа да пие… Отказа закуска. Това ме смая.
За пръв път го виждах да отказва ядене и пиене. Той ме изгледа и попита:
— Какво ти даде тази жена, за да освободиш сина й?
Представяш ли си, господин Памукчиев, колко е бил престъпен и коварен този оряховски бик, това животно, за да си помисли такова нещо. Отидох в другата стая, показах му петлето в кашона и той потърка пръсти. „Златото, златното петле на наполеоните, които ти даде, тях искам да видя.“ Аз не изтърпях, замахнах и му ударих плесница. Залитна и падна. Тогава загазих с крака и започнах да го ритам дето завърна, като пазех само лицето му. Той бе замаян и сащисан. Не бе очаквал, че аз ще го бия.
Мене да обвинява той в подкуп. Мене. Наполеоните имаха на едната си страна — те го имат и сега — едно петле, символа на Франция. Той, той смяташе, че аз съм взел злато от тая жена, да спася сина й. Оряховски тип. Оряховски негодник… На мене ми стигаше златото, което имах. Тази жена бе селянка, светиня за мене и аз исках да й помогна, но той изръмжа: „Докато тук аз съм премиер, той никога няма да излезе от затвора.“ Причерня ми. Ритнах го в гордите и повиках началника на банковото ми разузнаване — един боксьор, един мъжага като Джо Луис, като Макс Шмелиг. Висок два метра, як, здрав. С юмрук като стоманен парен чук…