— Обработи го — казах — като пазиш лицето. Но го смажи.
И той го подхвана.
Бой, бой, смаза го от бой… От задника на Цанков швирна кръв. Аз измъкнах бастуна си и като го обърнах откъм долния край, заудрях и аз… Натоварихме го на една кола и го откарахме в болницата на Червен кръст, оставихме го там да му шият задника. Отидох при Ляпчев. А от Ляпчев, в дома на министъра на обществените сгради Янко Стоенчев… Дадох му два милиона, прибавих после още два и на другия ден, в парламента той стана да говори. След това, съвсем неочаквано извика „Ама Вие, Вие господин професоре, не ме слушате…“ и слезе от министерската маса и отиде в средата на депутатите… Подаде официално оставка и кабинетът автоматически изпадна в криза. Стана това, което аз исках. Цанков се противеше. Царят бе зад него, но аз се оправих и с царя на бърза ръка… И кабинетът на Цанков падна. Парите на Янко Стоенчев отидоха на рулетката — той бе страстен комарджия и пропадна. Ние с Ляпчев съставихме кабинета и издадохме закона за амнистията. За това момче, момчето на нашата слугиня аз издействувах да излезе веднага, начаса.
Новият министър на правосъдието извика пред мене директора на Софийския централен затвор и му каза да доведе в моята банка този затворник.
Докараха го — скелет, живи мощи, истински мъртвец. Само кожа и кости… Но той отказа да излезе от затвора.
— Докато не се амнистират моите другари — каза той, — аз няма да изляза.
— Но ти ще умреш, човече — рекох му аз.
— Нищо. Една ливада, колкото повече се коси, по-буйна расте.
— Ти си скелет… Ти си полупокойник. Излез, иди при майка си.
— Не, не мога. Само предател би излязъл така, гратис. Кой ще ми повярва, че аз не съм предал другарите си като изляза с ваша помощ? Нали всеки ще ме попита „Как така ти, само ти излизаш? Значи, помогнал си им нещо…“ Не мога. Дайте обща амнистия и аз ще изляза.
Вие имате много хубава идея, господин Памукчиев, но хората, които трябва да я осъществяват, се покваряват само за половин година. Всяка власт, която и да е тя, се покварява за две, за три, за четири години максимум. Тоя комунист, тоя човек, синът на нашата слугиня, умря в затвора, не дочака амнистията. Тя излезе, но той не я дочака. И майка му се обеси, и къщата им запустя. Някой я купил и разрушил… Този човек и сега е в съзнанието ми. Това иде да покаже, че дори най-хубавата идея може да се провали, когато няма кой да носи знамето. Де ви сега знаменосците на вас, господин Памукчиев? Няма ги. Вие нямате знаменосци. Имате чиновници, партизани, господа ръководители, но знамена нямате.
— Защо ми разказвате всичко това, господин Буров?
(Мисли дълго).
— Защо ли? За да те подготвя за знаменосец, да станеш човек. Да имаш някаква полза от нашия разговор. Ти не знаеш, например, че знаменосците се създават не само от епохата, но и от самите тях. В България има само трима знаменити знаменосци — Ботев, Левски, Бенковски и една знаменоска, Райна Княгиня, която умря през 1917 година. Тя роди петима сина и петимата станаха офицери, но нито един от тях не стана знаменосец.
— Кой може да стане знаменосец?
— Всеки, който хване историческия момент и има дарбата на оратор. Дарбата да говори, но и да слуша, когато му говорят. Знаменосец става не човекът, който крои дълбоки планове и мънка като говори, а който решава бързо, смело и говори сладко. Ораторското изкуство — това е най-висшето изкуство. То трябва да се владее. Да се използува красивата образна реч и да се хвърлят лозунги, които да палят тълпата, народа, както ги хвърляше майсторът Кирков, както ги хвърлях аз, Буров. Както ги хвърляше Никола Генадиев. Ние тримата бяхме ораторите на България, но нито един от нас не написа книга за тайните на ораторското изкуство. Аз ще ти я разкрия тая тайна. Аз ще ти описвам ораторите на света, за да се научиш да говориш като тях, да владееш това изкуство и да останеш в историята като велик оратор.
— Това никога няма да стане.
— Защо?
— Защото Вие сам казахте — Сталин не умее да говори и пише речите си. Ще ги пишат другите.
— Ти се готви за далечни, по-щастливи времена. Златото си остава злато при всеки режим. И така, започваме.
И Буров наля чашата с вино.
— Онова, което искам да ти внуша, господин Памукчиев, за да понесеш по-леко ударите на живота, то е да живееш без илюзии.