Жената, що е жена и тя дава, но иска насреща нещо. Нещо на ръка. Някаква услуга. Без пари — казах вече, господин Памукчиев, не чакай нищо от жена. Даже и най-грозната жена и тя иска да получи нещичко. Ей така, за бог да прости, и Дева Мария не е дала на Йосиф Дърводелеца — на майстора си. Господи, колко велики илюзии има това Евангелие. Как мога аз да седна, да го разпердушиня, та и пепел да не остане от легендите му, но не искам. Не ща да се карам с поповете и владиците. Защото който се е скарал с тях, все е пропадал и са го утрепвали. Стамболов през 1893 година се скара с Търновския владика Климент — Васил Друмев и само след две години му отсякоха и ръцете, и главата. Сякоха го с ятагани, насред София. Сякоха го във файтона му, а аз не ща това. Затова един съвет от мене, господин Памукчиев, не се карай никога с църквата. Гледай да я имаш на своя страна. Нека стои като резерва зад гърба ти. Тя няма да ти навреди. Тя само ще има полза от тебе, но и ти от нея. Защото църквата — това е духовният филтър на народа ни.
Вярващите хора са малко. И не са тези, които ходят на черква. Не. Вярващият човек живее с душата си, със сърцето си — той не лъже, не краде, не убива, освен на война. Там убива, но вярва, че убива в името на България, на родината си. И е прав да убива. Защото ако не убива той — него ще убият. А никому не се иска да мре. Златната линия на всяка църква е, че тя ръководи главно жените и действа чрез жените. Като се съберат жените в черква, те са като в свой клуб, в свое кафене. Те си разменят новините, те си казват хиляди неща, те са като в едно свое семейство.
— Вие ми казахте вече това.
— И пак ще го повторя, и ще го потретя. Църквата — това е сладък, свещен дом за жената — майка. Там тя показва рожбата си на света. Там я кръщава, потапя я в купела и тя, рожбата й, влиза в обществото. Кръщението е велико тайнство. То е велико нещо. Майката не ходи в черквата, когато ще се кръщава детето й. Носи го кръстницата, бабата, лелята, сватята, роднина или друга жена, но не майката.
Кръстницата също е велико нещо. Тя е втора майка на детето й то трябва цял живот да я уважава, да я обича и да я гледа в очите. Кръстницата показва детето на селото, на града, на света. Тя не го носи обвито и обвързано в повой, носи го през селото развито, по пеленки и го показва.
— Виж ма, виж ма, какво бебе е родила Мария, Пена, Дена, Тота, Гана, Дана, Ивана — и го показва на жените. Те, жените, първо гледат пишката на детето. И я побутват и се подсмиват.
— Леле, като на баща му. Леле, като на чича му. Леле, като на вуйча му. Но обезателно казват нещо за пишката на детето. И това е ритуал. Това е нещо весело и радостно за тях. Те говорят за това и си спомнят за този или онзи любовник. Подмятат си шеги, закачки… Жените на кръщене просто празнуват.
Детето минава през селото своя церемониален марш с гола пишка, което иде да подскаже, че го чакат велики подвизи на това поприще.
Майката приема детето от кръстницата. Плаче от радост. Но плаче и за това, защото не знае какъв късмет ще извади това дете. Дали ще стане банкер, чиновник, писар в общината или орач, копач, жътвар. Както и да е, тя приема детето и целува ръка на кръстницата — знак на уважение. И отсега нататък, кръстницата й става втора майка.
Буров замълча, доля си отново чашата и се замисли. Мисли дълго. Мисли напрегнато. На челото му се сплетоха бръчки. Остави чашата, погледна бутилката и сръбна бавно.
— Ти знаеш ли твоята кръстница коя е, господин Памукчиев?
— Да.
— Коя е тя?
— Живее на село, много добра жена. Ходим им на Ивановден на гости, те ни посрещат, ние си носим ядене, пиене, става голяма веселба.
— А ти като работиш, като печелиш пари, занесе ли й някога едно цвете?
— Не.
— Да си отишъл да й занесеш една кърпа, една забрадка, като си бил учител в Добруджа през 1940 година? Да си й пратил един армаган?
— Не.
— Видях и аз Добруджа тогава. То бе красота. То бе рай. Там имаше всичко. Купи ли й метър и половина басма, бархет за една блуза — да те поменува, да знае, че не си я забравил?
— Не… Аз на майка си не съм пращал, макар че имаше… Не защото нямах пари, а защото нямах навик. Не знаех…
— Това е защото не е имало кой да те научи, кой да ти каже, че уважението към човека е уважение и към самия тебе. Ти си човек. Ти си личност. Но ти не показваш себе си като човек, като личност, ако не даваш на другите, ако не даряваш. Дарителството е велико чувство и чест за човека. Макар че то — повтарям и потретям — се прави с някаква далечна, користна цел — да се чуе, да се знае, да се покаже.