— Според Вас, всяко нещо се прави с интерес.
— А не е ли така?
— Не е.
— Дай пример. Да чуя.
(Разлива чашата си. Пламва.)
— Ето например, Ботев, Левски…
— Всяко правило си има изключение. Това е закон.
— Но Вие за всяко нещо казвате, че е закон.
— Да, закон. Всичко в природата става по строго установени закони. Няма нещо, което да не е закон на живота или на природата. Защо, например, в житото никне къклица, щир, бъзе, трънак? Защо?
— Не знам.
— А аз знам. Защото всяко нещо в природата има своето място и иска да живее. Охлювът пасе най-чистата и най-крехката тревица и от него става най-фината супа. В Швеция и Швейцария например, супата от охлюви се смята за суперделикатес, защото охлювът е мерило за чистотата на тревата в света. Не кравата, не овцата, а охлювът. И където ходят охлюви, значи там е чисто. Охлювът пасе и е еталон за чистота. От охлюва майка ми вареше поне десет вида яхнии, габровките — двайсет вида, тревненките — трийсет вида. Охлювът и гъбата са деликатеси. Но кой цени охлюва? Никой. Кой цени рибата — никой. А прясната риба, мрена, пъстърва, щука, костур или чига — това са великолепни ястия. Най-здравите и най-чисти ястия. Шаранът — не. Но тези мрени, ах, тези мрени, те са прелест. Ние вземаме вонящо говеждо месо, старо и жилаво, та и вълците не биха го яли, и плащаме за него десеторно повече отколкото за рибата. Защо? Защото сме невежи в храненето. Храната на човека, господин Памукчиев, е основата на живота. Но за тази основа ние знаем толкова малко.
— Стига ни колкото знаем.
— Не стига.
— А какво повече трябва да знаем?
— Всичко. За онова, от което зависи животът ти, господин Памукчиев, ти трябва да знаеш всичко. Да няма тайни за тебе. Например, никой не е казал досега каква неоценима полза носи на човека пчелата. Да я издигнем в култ. Да й направим паметник. Пчелата — това е основата на плодородието по света. И ако не е тя да опрашва овошките, какво ще ядем. Какви плодове ще похапваме, кажи ми. Пчелата в кюстендилските села е на такава почит, че я смятат за свещена. Да убиеш пчела се смята за грях. Защото там овощните градини са нищо без пчелите. Ние би трябвало със закон да накараме селянина да въди пчели, да има кошери. Да се прокара закон, според който селянинът за един кошер пчели да получава от държавата облекчение на данъка си с хиляда лева. Той ще полудее. Той ще развъди сто кошера. И няма да плаща данъци. Но ще извади от сто кошера поне 2000 кила мед и ще задави пазара с мед. Медът е храна. Медът е лек. Медът е резерв на захарната ни индустрия. Всеки ще има в двора си по една фабрика за мед. Но глупава държава — глупав народ. Аз предложих това нещо още през 1923 година на професор Цанков. Той повика министъра на финансите Петър Тодоров и му каза, че предлагам да се дава премия на селяните, които гледат пчели. Петър Тодоров не ме разбра. Той навярно си помисли, че аз имам нещо на ум — българинът винаги живее с някакво подозрение, той се пита: „Аджеба, защо ме будалка този? Защо го предлага? Какво цели? Какво мисли?“ Национална черта на недоверие и дълбоко подозрение. Тя, тая черта, не може да се изкорени никога.
Нея навярно я има във всеки народ, освен в еврейския. Този народ аз не го обичам, но го уважавам, защото само евреинът не се запитва; „Аджеба, защо този ми предлага това и това?“ Не. Там се мисли така: „Щом това изнася на него, навярно ще изнася и на мене. Да проверя. Да проуча. Да опитам и аз.“ И всяка доходна търговия се опитва, проверява и разширява. Търговията с мед в България е цъфтяла само в Кюстендилско, никъде другаде.
— Защо?
— Първо, защото в турско време там не е имало много турци и защото там хората са много чисти, много умни и много предприемчиви. Те знаят, че плодът — това е основата на живота. Че без плодове няма дълголетие и здраве. И садят дървета, и берат ябълки за продан в цял свят. През 1923 година аз реших да изнасям две неща по света — чист български мед в запечатани буркани с гарантирана марка и вино. Чисто, хубаво, българско вино. За меда щях да гарантирам, че не е смесван със захар. Някои хора подхранват пчелите и правят изкуствен мед. Щях да изнасям само кюстендилски мед. Там, в селата Стенско, Ръждавица, Шипочано, Ямборано, Драговищица, Соволяно има големи стопани, с много кошери пчели, където не слагат грам захар да ги подхранват, да правят изкуствен мед. В Ямборано аз ядох мед, който ухаеше на ливада. Това е мед. Ако искаш мед, господин Памукчиев, иди в Стенско, Ямборано, Шипочано и Ръждавица. Иди в Соволяно, най-хубавото село на България, с една шуртяща чешма на мегдана — пее, пее. И хубави хора, и хубави ливади. Красота.