Направих аз това предложение на професор Цанков и той, мръсникът, за да отбие удара ми, вика Петър Тодоров. Петър Тодоров е от Ловеч. Той е хитрец. Хитрината му е ловчанска — иска да го нацепи на дявола, а дяволът да му се усмихва и да му благодари. Глупак. Дявол, но дявол на дребно. Той ми каза тогава:
— Господин Буров, балансът е така балансиран, бюджетът е така отмерен, че всяко нарушение — макар и с лев — ще го разстрои. Не можем да даваме на селянина премии за това, че ще въди пчели. Това си е негово правило, негов интерес. Ако има интерес, ще въди пчели, ако няма интерес — няма да въди. Ние не го облагаме с данък върху пчелите, следователно той ще си реши какво да прави. В момента нямаме пари. Нито лев.
Аз му казах тогава:
— Господин Тодоров, Вие дойдохте от Ловеч с една празна торбичка, с два учебника в нея и станахте министър.
Аз дойдох в София с файтона на баща си и не станах нищо. Аз съм учил политическа икономия в Европа и знам, че в Европа се насърчава онова, което ще ти носи полза не в момента, а цял живот. В Кюстендилско има 12 хиляди декара ябълкови градини. Те могат да дават на година по два тона ябълки на декар, но могат да дават и по десет тона. В село Бяга, Пещерско, аз съм виждал ябълкова градина да дава дванайсет тона ябълки. Разбираш ли разликата, ловчанско дяволче. Разбираш ли моя замисъл — България може да изнася ябълки в Европа, ябълки каквито няма никъде по света. И череши — да задавим Европа с череши.
Аз занесох на Думерг, на Бриан, на Титулеску череши, български череши от село Ямборано и от Соволяно, по една щайга, и им ги дадох пред всички на един банкет. Банкета го даваше Бриан. Аз обрах лаврите — никой никога не бе виждал по-едри, по-вкусни, по-апетитни череши. Там, на този банкет (той стана през юни 1926 година) аз станах център на внимание. Нарочно занесох тези череши, господин Памукчиев, за да направя реклама на България, на българската земя. Защото всеки българин, където и да се намира, той трябва да прави хубава реклама на България и да се гордее с българската земя.
Втора като нея няма на света. Швеция е сива и тъжна, а Швейцария не е страна, а банкерска къща. Испания е гореща, страстна, хубава страна, но бедна — тя няма нашите гори, води и ливади. Тя няма нашите плодородни поля. Аз не знам по-дивен, по-прелестен край от долината на Струма, от Кюстендилската долина. Това е чаровна земя, чаровен край.
Черешите се огледаха от всички гости на банкета. Бриан дойде при мене, нарочно ме прегърна и каза:
— Господин Буров, Вие ни донесохте радостта на една забравена от бога страна, която ние, за жалост, не сме познавали.
И за да удари, да нарани надменния Титулеску — румънския представител в Обществото на народите, каза:
— Чак сега разбирам защо нашите приятели, румънците поискаха да влязат в България преди тринадесет години, през 1913 година.
Титулеску позеленя. Той си бе сив и зелен на цвят, но стана като зелен гущер.
Бриан беше дипломат. Той обичаше света, хората, но не уважаваше надменните дипломати, като Титулеску.
— Какво представляваше Титулеску?
— Умен и хитър румънец. Грозен като Богдан Филов, с хубава жена — като Кина Петева-Филова, с големи цици и отхвръкнало дупенце, тя бе хубава жена… Познаваше цялата световна история, цялата история на дипломацията и говореше само с по-големи от него. С Бриан, с Лойд Джордж, с Клемансо-младия… Ние, българите, не бяхме достойни за неговия поглед и затова не ни говореше, само ни заплашваше. Но бе възпитана свиня.
— Свиня?
— Да, истинска влашка свиня, от най-мръсните. Представи си, господин Памукчиев, аз исках чрез него да се направят някои облекчения за българите в Добруджа, да изпрося едно снизхождение на румънската власт към тях. А той взе щайгата с череши, която аз му бях донесъл и дал като подарък, и започна да я разнася из салона, на приема, и да казва на дамите, на чист френски език, че те са румънски, брани в Брашов и в Синай, в Карпатите, че били истински карпатски череши. Моят агент, човекът, който водех с мене на този банкет, вървеше след него с чаша в ръка — уж че се разхожда — и го подслушваше. Няма защо да крия — на всеки прием, даван от правителството, има подслушвачи. Това е закон. Няма вътрешно министерство без агентура. Ако не вътрешното министерство, то военното разузнаване върши тази работа. Имаше си разузнаване и нашето външно министерство. Моят човек ми каза това и аз отидох до Титулеску, засмях се весело и казах на френски, като целувах ръцете на дамите: