— Господин Титулеску, Вие правите, както казват българите, с чужда пита майчин помен. Аз Ви подарих тези череши от България, за да зарадвате с тях жена си, Вашата собствена съпруга, която така високо уважавам, а Вие ги раздавате на чуждите жени. Не бива така. Това е кощунство с прелестната Ви съпруга. Тя ги очаква. Тя е осведомена вече от мен, че й пращам подарък — череши…
Срязах го. Заклах го.
Той ме подозираше, че аз ухажвам жена му. Това бе истина. Аз обичам румънките — те са прекрасни любовници. Харесвах и жена му, а той ревнуваше.
И стана чудо, господин Памукчиев. Дойде жената на Бриан, или любовницата му, не разбрах, защото дипломатите си водеха и любовниците на тези приеми. Целуна ме по бузата и каза:
— Господин Буров, каня Ви на прием в нашата резиденция, с господин Титулеску. Но моля Ви, донесете още една щайга от тези прекрасни плодове на българската земя. Обещавам Ви да дойда в България, когато зреят тези плодове. Ще си построя една вила и ще прекарвам лятото си именно там…
Това бе прелестна жена. Французойка.
Велика жена е французойката, господин Памукчиев. Тя разбра първата игра на Титулеску — скопеца, мръсника, и ми помогна да направя тогава най-хубавата реклама на България. Вън, в колата си, в моя „Линкълн“, аз имах още седем щайги с череши. Бях ги взел от Стенско, Ямборано и Соволяно — опаковани, приготвени за подаръци. Заповядах на шофьора си да ги донесе разопаковани, обсипани само с малко черешови листа… Обрахме листата и ги поднесохме на дамите, на масички, като им подадохме и по един плик — да си сипват за вкъщи колкото искат. Бях предвидил всичко. Дамите не се втурнаха да сипват. Те помолиха моя шофьор, той да им ги насипва и да им ги дава. Те бяха много възпитани жени. А си представях какво би станало, ако това се случеше в България, на софийски прием — как щяха да се втурнат, да грабят с ръце. Но на Запад културата на жената е толкова голяма, че тя би умряла от глад, но не би се изложила с лакомия. Лакомията, господин Памукчиев, е най-долното нещо на света. Който е лаком — той е звяр, той е животно, той е свиня. Да умираш от глад, давай вид, че си доволен от живота, че си сит. Нищо не гнуси дамите на Запад както лакомията на мъжа. Затова аз, преди да отида на прием, първо си ям в къщи, а там на приема — само гледам и „купувам“, опознавам характера на хората.
Много велико нещо е, господин Памукчиев, да се научиш да купуваш, да оценяваш хората по време на гощавки, на приеми.
— Защо така?
— Защото именно там, на гощавката, човек се показва такъв какъвто е. Добър или лош. Беден духом или богат. Нежен или прост. Тактик или грубиян.
Обядът, вечерята, приемът — това са велики училища, велики изпити за човека, господин Памукчиев. Ето защо, канят ли те някъде на прием, първо си подложи вкъщи. Хапни си добре. А там само слушай, само гледай и се учи на добро държание и на учтивост.
Вземи си чашата в ръка и тръгни да се чукаш с този, с онзи, прави висша политика.
Висша политика се прави само с пълен стомах и с пълна чаша. Ето, затова аз ценя така високо търговията с хубави вина, защото без виното не става нито разговор, нито политика. Хубавото вино развързва езиците, но завързва приятелствата. Една жена, дори най-недостъпната, като изпие две чаши винце, нещо я засърби където трябва, пламне й келя, и ляга… Без вино няма победи на любовния фронт. Красотата на хубавото вино е и в неговата реклама. Без реклама — няма търговия. Нашите глупави винари и производители на вина не знаят цената на рекламата.
Отваряме нова бутилка и Буров си долива чашата, пие бавно.
— Ако имах през 1926 година сто вагона с български череши, щях да ги продам лично аз в сто страни — по вагон в страна, като лична реклама на моята банка. И щях да завладея пазара. България по производство на ябълки и череши бие Европа и света. Ние — нека не си правим илюзия — изтървахме пазара на розовото масло още през 1923–1925 година, когато се появи терешето, този заместител на розовото масло. И нашият пазар ритна назад. Стоян Тевекелиев се опита през 1935–1936 година да завладее германския пазар с български сини сливи-маджаркини. Не успя, защото го бяха изпреварили сърбите. Още през 1920 година сръбското правителство създаде Закон за насърчаване на овощарството и пчеларството в Кралството…
Сърбия, Черна гора, Босна, Херцеговина, Македония — това са планински краища, с хубави равнини сред тях, като Вардарската долина. Там растат плодове. Там растат сливи, орехи и се въдят много пчели. Умни държавници в Сърбия, като Пашич, като Нинчич, като Цинцар — Маркович видяха съюзник в пчелата и решиха да ни изпреварят нас, българите, румънците, гърците. И развиха голямо овощарство и пчеларство. Сръбският мед се продаваше в Женева, като супермеда на света. Сръбските едри сини сливи завладяха пазара в Германия. Една страна с голям потенциален пазар за плодове. Кой в България се сети за това през 1923 година, когато дойде на власт Цанков? Кой? Никой.