Това не е работа за жени. Аз се чудя на еманципираните жени — на какво разчитат те? Че ние, мъжете, не правим ли всичко за нашите жени и любовници? Ние, профаните, ние, простаците, се бием, колим, ние гинем за тях като работим по сто часа на денонощие само за тях. За какво живеем ние, мъжете, нали за тях, за жените?
Ние лъжем, крадем, нападаме, убиваме, трепем да имат те.
Цанков, след преврата на 9 юни, ме покани у тях на гости. Аз отидох сам. Аз не ходя с жена си на гости на хора, които стоят под мене. Смятам го за обидно.
Не искам да виждам как ми се подмазват пред жена ми. Цанков имаше нужда от мене. Искаше да ме прави свой съветник. Отидох у дома му. Той има дъщеря. Жена му ми се усмихна от вратата и ми посочи неговото място на масата. Аз, обаче, уж неволно, уж нехайно, седнах на най-лошото място — до ръба на масата. Тя ме замоли да седна там. А аз й казах, че това е мястото на мъжа й, а той е глава на семейството, той подсигурява хляба, който ще ядем. Затова нека той си седне на мястото. Мисля, че казах нещо разумно. Но Цанков — това зле възпитано говедо, този копой, ме хвана за раменете и ме настани на своето място. Аз веднага разбрах с какъв човек имам работа и го отрязах.
Не ядох почти нищо, само пих едно кафе и казах, че не мога да приема да му бъда съветник, защото е много умен.
Той не разбра намека. Не схвана иронията. Не улови шегата и присмеха ми, жена му — също. Тя бе хубава жена, с много приятни черни очи и хубав глас…
Бе направила торта с шоколадова глазура. Аз поисках още едно парче — за да й направя удоволствие. Тя се трогна и ме помоли да взема и трето… Не отказах — изядох и него. А тя, глупачката, ми сви останалата част от тортата — да я нося вкъщи. Аз, банкерът…, да мина през София с нейната торта…
Прост човек се бе оженил за проста жена, независимо от образованието й. Аз винаги съм казвал, господин Памукчиев, че дипломата, образованието не е всичко. Че цялата учебна система трябва да се промени коренно. Ние би трябвало да премахнем много предмети, но да има обезателно: държание в обществото, кавалери и кавалерство в живота, историческо четиво с героични примери, готварство, камериерство, уважение към старите хора, земеделие. Във всяко учебно заведение да се изучава земеделие и скотовъдство.
Да знае българинът от дете, още от първо отделение, откъде излиза хлябът.
— Вие и по-рано ми казахте това. Сега пак го казвате същото.
— Да, повтарям, защото повторението е майка на знанието. Един човек, един народ, ако не знае откъде му излиза хлябът — той е загубен. На гърка — от морето. На исландеца — от океана, от рибата. На сахареца — от пустинята. В Исландия децата от първо отделение разучават видовете кораби и видовете риби. Те обикват рибата така, както ние обичаме нивките, земицата, кравите и воловете. На Елин Пелин ние, българите, сме му благодарни само за един негов разказ — „Старият вол“. Защото това е разказ-символ на българската душа, на българската почит към труженика, към вола, който ни е бил другар и ни е хранил. Елин Пелин може да не напише вече нищо. Не бива да се иска повече от него. Стига дето написа „Старият вол“. Това е най-хубавият разказ в българската литература. Голям, велик разказ. Апотеоз на българския дух, на добрия българин.
Шопът, този осмиван от нас човек, се показа достоен за Нобелова награда. Той, шопът от Софийското равно поле, не коли вола, не му дере кожата да си прави цървули. Не, той го оставя да умре. Той го погребва като човек.
Ето величието на българина, господин Памукчиев. И като идеш в София, намини към дома на Елин Пелин, иди при него и му предай от мое име, че аз — българинът, аз — човекът Буров, се прекланям пред гения му. Повече да не пише — щом няма да напише нещо като „Старият вол“. И как само го е казал (затваря очи, цитира): „И винаги когато се върна в село, аз се покланям на два мили гроба — на майчиния и на Белчовия“. Така мисля беше. Ето аз, банкерът, съм го запомнил. Това е, младо момче, това е, господин Памукчиев, геният. Йордан Йовков няма такъв топъл и нежен разказ като „Старият вол“. И Иван Вазов няма. Никой народ го няма. Има го само България. И така, чрез такива разкази се възпитава нацията. Само с гениални разкази, като „Старият вол“. Да, Юго, само Виктор Юго би могъл да напише такъв разказ. Но аз питам — кой го цени като гений Елин Пелин? Никой. Ние, хората, съдим за писателя по онова, което пише в момента, а не за онова, което е написал.