— Защо?
— Защото сте зле възпитани, защото не изслушвате хората, които ви мислят доброто. И най-важното — защото няма гаранции, че ще ги върнете. А пара, която не се връща — не се дава! За парата, както и за жената, трябва да има сигурна гаранция — двеста на сто, че тя ще се върне и то с лихвата.
— Е, добре — казаха те, — кажи какъв съвет ще ни дадеш. Говореха ми вече не учтиво, а грубо и нахално. Разбраха, че пари няма да получат и станаха груби. Простият човек по това се познава, господин Памукчиев, че той при отказ, при лоша дума, става по-лош, по-груб, по-невъзпитан. Той няма държание! Той няма възпитание — той не е кавалер. Само на кавалерите се дават пари без условие.
Аз поканих тези господа, писателите, да седнат в кабинета ми дотогава говореха прави. Поръчах им закуска — шунка, салам, червено вино — и те седнаха. За закуска не се спазва никакъв етикет — яде се, става се и „сбогом“.
Казах на секретаря си: „Никой да не ни безпокои. Искам да поговоря с тези господа два часа.“
Но те, с пълни уста, до един ми отговориха, че нямат толкова време за губене. Гледай ги ти глупаците — те не умеят да слушат. Те се смятаха за къде-къде по-умни от мене.
— Какво им казахте Вие?
— Казах им: „Аз пари няма да ви дам, но ще ви дам възможност да печелите добре и да си построите сами този дом“.
— А те?
— Те ядат с пълни уста и мълчат. Гледат да не изпуснат плячката. Дребни души. Влезе тогава Теодор Траянов, дипломат, умен човек, благовъзпитан мъж. Здрависахме се с него, а той като умен мъж, не седна на софрата и не започна да яде. Само гледаше и слушаше. Дипломата си личеше в него. Първо, той никога не яде с немити ръце. Второ, никога не сяда на софра без да е поканен строго официално.
Ето защо ще си позволя да ти кажа, господин Памукчиев, никога да не сядаш на чужда софра без да си поканен два пъти и без да те гледа домакинът в очите, когато те кани. Изтърпи. Изгладувай, но не сядай. А те седнаха.
Те не знаеха, че аз ги разучавам що за птици са.
— И какво им казахте?
— Казах им, че мога да им помогна — срещу залог на къщите им да им организирам едно книгоиздателство, като това на Тодор Филипов Чипев, на Александър Паскалев и на братя Игнатови. Да издават само много интересни и търсени по света книги, в хубава подвързия, на по-ниска цена, да ударят всички други книгоиздателства и да печелят пари. Аз, чрез моето банково разузнаване, ще им гарантирам тия автори. Те ще ги издават и ще печелят. Защото само с наша местна стока пари няма да направят. Шестдесет на сто от писателите са селяни — като Елин Пелин, като Ангел Каралийчев. Те пишат за селото… А селската тема е отдавна — отдавна изчерпана тема. Нужни са нови теми и нови автори, като Джек Лондон.
Наядоха се, изпиха виното ми и си отидоха, като дори не ми благодариха. Е, как да им имам доверие?
Кавалерът, господин Памукчиев, се създава, той се възпитава. Той не се ражда кавалер. Нямаш ли го ей тук (сочи сърцето си) — няма да го имаш никога. В България, в нашите средни и основни училища, ние възпитаваме всякакви, но не и кавалери. Ако те бяха умни хора, щяха да ми благодарят за закуската, аз щях да ги поканя и втори път. Аз обичам да каня. Майка ми така ме е възпитавала — да каня, да бъда щедър. Баща ми казваше, че от една гощавка човек не пропада. Напротив, печели приятели чрез гощавки. Но поканените да са хора, да благодарят поне.
„Хемус“ беше издателството, което им предложих. Това издателство го разви в малки размери Христо Хаджиев. Аз щях да създам световно книгоиздателство. И банката ми щеше да печели от него. Защото ние се радваме само на богатите и на печелившите предприятия, фирми, фабрики, кантори.
В книгоиздателството има хубав хляб, но няма умни мъже. Аз, например, бих издавал за децата на ниски цени Майн Рид, Фенимор Купер, Ран Босилек и никога не бих издавал като „Братя Игнатови“ пълното събрание на съчиненията на Лев Толстой на Достоевски, на Чехов. Не. Защо? За кого? Кой ще ги купи? Никой. Ще висят по мазетата и таваните, ще им търся купувачи! Не. Не. Не това исках аз. Исках автори като Джек Лондон. Всичко е търговия и сметка на този свят. В България най-голям успех има през 1925 година книгата на Димо Казасов „В тъмнините на заговора“ — една криминална хроника, която вече не съм срещал. По това време две бяха книгите, които се търсеха. Едната бе за преврата на 9 юни, а другата — за един смел, буен и храбър кавалер.
Хората, господин Памукчиев, обичат да четат за рицари, за кавалери. Какво е Дон Кихот? Един кавалер, един рицар, един добър по душа човек. Това харесват хората — добрите хора и кавалерите. Защо например, задавали ли сте си този въпрос, в романа на Иван Вазов „Под игото“ нито Рада, нито Бойчо Огнянов са живи, весели, засмени хора, защо са само стативи, неподвижни, малко любими герои? Те са книжни герои. Те не са като Мартин Идън, живи хора. Не. Вазов не е знаел тайните на големите, на великите автори — да създава образи, като Балзак, като Юго. Есмералда — циганката е най-симпатичната циганка на този свят. Ама това е Юго. Той показва хората като хора, а не като кукли, които кукловодът — писател движи. И ти, ако решиш да пишеш един ден книги, господин Памукчиев, пиши просто, човешки, за хората. Давай героични образи, мъжествени типове, духовни исполини.