— Духовни исполини?
— Това се харесва. „Мартин Идън“ това ни показва.
В България аз четох наново „Утопин“, роман от Здравко Сребров. Имам го в библиотеката си — бедна книга, крадена от един френски автор. Книга, която съм чел в малко по-друг вариант в Париж, през 1927 година. Кой от нашите писатели и критици разкритикува тази книга? Кой знае френския й вариант? Това е плагиат, това не е писател. Но я издава… Кое време сме сега? Ние не познаваме световната литература, а ще претендираме да правим световни книги. Световен автор се става когато изненадаш света, като Ерих Мария Ремарк — „На Западния фронт нищо ново“ е световна книга. Тя изненада, тя порази света. Тя му показа войната откъм другата й страна. Ние, българите, имаме над сто хиляди герои, истински герои. Един от тях живее сега в Княжево, до вилата на генерал Никола Жеков, до вилата на Ландау. Казва се Асен Михайлов. Иди да го видиш. Той плени на Южния фронт през 1917 година един взвод англичани… Един взвод. Сам той, с още двама войници. Той е жив герой — българин. А аз не прочетох нищо за него.
В България, като във всяка малка и бедна страна, хората сякаш не се опитват да стъпят нейде на световно ниво.
— Защо?
— Не знам. Но не се опитват. В България нито една българка не е направила това, което правят богатите румънки — тя се ебе в Букурещ, яде в Букурещ, пуща корема в Букурещ, а отива да ражда в Париж. Да пише на кръщелното му свидетелство „родено в Париж“.
Леле майко, Париж. Майката съчинява вече легенди за себе си, за годеника си, за любовника си, за детето си.
Детето й става от дете маниак… Профан. То не става нищо — но става нещо в очите на обществото. Не е важно какво мислиш за себе си, важно е какво мисли обществото за тебе.
Нашето общество е бедно. Нашата интелигенция, господин Памукчиев, е бедна и не се стреми да надскочи тази беднотия. Писателят Борис Шивачев осъзна това и се опита да направи нещо повече. Не успя. Не успя и още един голям българин — Иван Вазов. Той като всеки българин, обикаляше света, но водеше със себе си и любовницата си — Невена Елмазова, майката на Павел Елмазов.
Не му се щеше да рискува, да плати в кабарето десет златни наполеона на една примабалерина или примадона, да направи сравнение с белите кълки на госпожа Елмазова и тясното дупе на едно французойче, испанче или португалче. Не. Да му излезе по-евтино, водеше госпожа Елмазова. А тя — също. За да не се мине, влачеше със себе си и синчето си Павелчо. Това беше едно бездарно изчадие на една още по-бездарна майка, което скимти, а не пее. И пее само арията на Цунига, ако това е въобще роля в „Кармен“. Цунига-Елмазов.
Българската селянка е благородна и чиста жена. Българската майка — жената на шивача, обущаря, работника, занаятчията — е свята жена, като селянката. Но българката като интелигентка, си е ебала майката.
Казах един ден на Иван Вазов, когато излезе книгата му „Люлякът ми замириса“:
— Моля те, приятел си ми. Не се влачи с Елмазова. Не е за тебе. Остави на мене. Аз ще ти пратя момиче-ангел, чисто и здраво дете-българче, което те боготвори и те обича. То работи при мене, в нашата банка. Много те моля, приеми го и удари пръта на онази вещица.
Той така ме погледна, така се обиди. А в банката имахме едно момиче на 26 години, което го обичаше. То бе завършило литература, но пари да живее нямаше, защото и места за учители в София нямаше. Живееше на улица „Раковски“ и гледаше майка си. Обичаше Иван Вазов. Обичаше го стар, а той не разбра това… Той не смееше да търси нови любовници. Плащаше данък на стара, еснафска плахост и стеснителност.
Българинът по начало е стеснителен любовник.
А работата е съвсем проста, господин Памукчиев. Искаш — питай. Ако ти бутне — добре. Като не бутне — сбогом, мило дете. Нямате изядено, нямате изпито. Кажи й: „Мило дете, пак ще те подиря“ — да хвърлиш мост. Натрупай пари, забогатей, стани нещо. Тя сама ще потърси този мост. Но тогава ти ще й покажеш подофицерския и ще й кажеш, че той е за по-млади.