Да знае жената, че има наказание и възмездие на този свят. Жената също трябва да плати данъка си на бога и на мамона.
Красивата жена си въобразява, че светът е създаден само за нея — да иска, да се налага, да владее, да наказва. Но тя е глупава жена. Тя не знае, че като иде човек в кабарето ще види и по-млади, и по-нежни, и по-красиви от нея. Жените за това реват срещу кабаретата — защото те показват там само младост и красота.
Няма омъжена жена, която да пуща мъжа си в кабарето. Такава няма. И няма да има.
Кабарето е чума за красивата омъжена жена. Кабарето е образец на красота и на веселие. А семейната жена е скучна като проповедник и жалка като агитатор на евтино четиво по книжните пазари край Сена… Аз съм ги гледал тия жени от кабаретата, те са чудесни. Кавалерите отиват там, за да се наслаждават на красота.
Иван Вазов също ходеше по кабаретата. Той бе поклонник на красотата, но мога да те уверя, господин Памукчиев, че той не е спал с нито една лека жена — боеше се от венерически болести. Той си имаше винаги в резерв по една любовница като Евгения Марс-Елмазова и си я ползуваше нея. Той бе предан и верен любовник. Той вярваше, че е обичан — смяташе се много красив. А бе просто стеснителен човек. Но за това си имаше и причина.
— Коя бе тази причина?
— Майка му и сестра му. Той живя все под опеката на майка си и на сестра си. Майка му умря чак в 1912 година, а сестра му — пък го погреба. Той не остана никога сам. Освен като изгнаник в Браила и Букурещ.
И какво излезе от всичко това? Един потиснат, смазан мъж. Да се изучава животът на един писател, то е тежка работа. Това е мъчение. Вазов плати данък за своята стеснителност и самота. Докато Алеко бе курварче от класа и ебеше най-хубавите жени на България. Той го тури и на госпожа Мара Белчева от Севлиево. Алеко — Щастливеца бе най-чаровният мъж на София, на България, на света. Алеко бе надарен от бога с хубави черти, хубав глас, забавен хумор. Той пленяваше жените с песните си. Аз го помня — идвал е у дома. Всяка жена бе щастлива с него. Той сипеше шеги, но меки, приятни шеги. Бе кавалер и в мъдете и в перчема. Това бе съвършен мъж, забавен като бог, красив като бог, мил и сърдечен. Аз него съм го имал винаги за образец, за идеал. И всеки, който го познаваше, се радваше да го види…
За него се говореше, че той си проси от всяка хубава жена. И нито една хубава жена не бе му отказвала. Жените дори се биеха за него. С неговата смърт много млади мъже си отдъхнаха. С неговата смърт кавалерството в България се свърши.
Отиде си един гений на кавалерството и на веселбата. Алеко би могъл да създаде партия на веселите хора и тя щеше да спечели изборите, а той щеше да стане премиер. Но умря рано.
Аз го обичах така, както не съм обичал нито един друг мъж. Той те среща с усмивка и ти виждаш един слънчев човек. Слънце грееше от лицето му, от очите му. Защо Вазов не излъчваше такава светлина? Защото смяташе, че плува над света. А Алеко се смяташе обикновен човек. Мил, добър, сърдечен човек. Алеко все се усмихва и все си тананика нещо. Алеко върви и размахва бастунчето си като момче. Спира дечицата, води ги на сладкарница, черпи ги — когато има пари, разбира се. А той бе винаги без пари. Това го знам. Господин Памукчиев, безпаричните кавалери са по-желани и по-обичани от богатите и красиви жени.
Жената с пари търсеше слънчеви мъже, като Алеко. А той явно е влачел и нещо, което е допадало на жените — също като Иван Вазов. Те бяха дарени от бога мъже. Ходили сме заедно на баня. Те бяха чисти, добри, благородни хора, но коренно различни по характер. Алеко бе богът на духовната българска младеж. Той й бе кумирът, а не Вазов. Четох някъде, че бил Иван Вазов. Не е той.
— Алеко не е бил от Вашата, от Народната партия.
— Да, не беше. Той бе демократ, но сътрудничеше на Мир, сътрудничеше на всички, които бяха врагове на Стефан Стамболов. Алеко бе приятел на всички партии, освен на Стамболовата. Тя го мразеше. И той я мразеше. Тя го гонеше. И той я гонеше.
Алеко си отмъщаваше на всички политици и министри като ебеше и дъщерите, и жените им. Той бе най-големият и най-галантният любовник на България.
— Но Вие сте бил младо момче тогава, откъде знаете тези неща?
— Ние живеехме с образа на Алеко още от 14–15 годишната си възраст. За нас той бе кумир, а не Вазов. За нас не друг, а той бе богът на България.
Нямаше човек в България, освен брат му, който да обича Стамболов. Това бе най-гадната и най-омразната личност в София, в България. А младежта си избира винаги по един кумир, да вярва в него. Тя си бе избрала Алеко — Щастливеца. Защото той й импонираше. Той й даваше идеал за човека и за живота. Той искаше щастие. Той пътуваше. Той живееше. Той бе щастлив в нещастието си — младежта винаги търси бедни и честни хора за свои кумири. Хъшовете са намерили своя кумир не в Любен Каравелов, а в Ботев.