След Освобождението младежта живееше без кумири. Младежта трябваше да има идеали, кумири. И намери Алеко. С Алеко бе погребан последният младежки кумир в България.
— Господин Памукчиев, като ученик в гимназията, ти имаше ли кумир?
— Да.
— Кой беше той?
— Кръстьо Белев.
— Кой, кой? (изпуща чашата).
— Кръстьо Белев.
— Кой е той? Не го познавам.
— Писател.
— Какъв писател?
— Български писател.
— Не познавам такъв. Какво е написал?
— Репортажи, стихове, романа „Пробивът“…
(Налива си вино, клати тъжно глава).
— Много дребен ти бил кумирът, господин Памукчиев. Защо ми го каза това? Ти ме разочарова.
— С какво?
— С твоя кумир — той не чини пет пари.
— Но Вие ме питахте и аз Ви отговорих.
(Пие бавно и въздиша).
— Очаквах да ми кажеш „Сталин“, „Будьони“, но да ми казваш някой си Кръстьо, това не го разбирам. Как може да ти бъде кумир един човек, когото не си виждал и не познаваш. Кумирът трябва да се види. За вашето поколение кумир може да бъде един Ремарк, един гений като Наполеон, но не и този Кръстьо. Откъде е?
— Македонец, бежанец, бил е в Съветския съюз преди…
— Олеле, олеле, майко. Срази ме. Победи ме. Убеди ме. Че това ще да е някой дребен, зле платен агитатор на Коминтерна, на Москва, на Кремъл, а не кумир за образец. Сакън. Да не си споменал такова нещо втори път. Кажи по-добре „Сталин“, за да ти повярвам. Кажи Молотов — да допусна, че е така… Ръководители на една огромна страна — това да. Но някой си Кръстю — не.
— Господин Буров, аз съм учил в Севлиево, а не в София.
— Това още повече те задължава да имаш още по-висок кумир. Не е прав Мойсей, като казва: „Не си прави идоли, кумири, не им се кланяй и не им служи.“ Аз се прекланям пред великите умове. Ако бяха ме запитали дали искам да си разменя съдбата с Джек Лондон, с Виктор Юго, щях да кажа „да, да, да“.
Но с гении.
— Кои са били кумирите на света?
(Мисли много дълго, долива чашата, пие, пак мисли. Минава доста време. Аз си отпочивам).
— Кумирите са били според страните различни. В Рим — пълководците, триумфаторите: Цезар, Гней Помпей, Марк Крас, Марк Антоний, Октавиан Август, Сципион Африкански. В Гърция — поетите, писателите, авторите на драми и трагедии — Есхил, Еврипид, Софокъл, Аристофан, но най-вече Омир. В Италия — художниците, скулпторите, поетите, като Данте и Петрарка… В Испания — Сервантес, в Германия — Гьоте, Шилер, в съседна нам Румъния — Михаил Еминеску, велик поет. Но ние, моето поколение, имахме един кумир — Алеко.
— Господин Буров, кой според Вас е кумирът на Англия?
— Нелсън.
— На Франция?
— Наполеон.
— На Испания?
— Колумб.
— На Португалия?
— Албукерке, Васко да Гама, Магелан.
— Но Магелан е бил на испанска служба когато обикаля света.
— Великата нация, господин Памукчиев, никога не се отказва от своите синове, където и да се намират те. Само ние, бедните хорица на Балканите, се отказваме от своите кумири и идеали от младини. Де го паметникът на моя кумир Алеко? Няма го. Де го паметникът на моя кумир от Франция — Наполеон? В центъра на Париж. На Нелсън — в центъра на Лондон. В центъра на София аз искам да има паметник на Христо Ботев. И за него щях да дам едно кило злато — да бъде златна статуята му. Златна, а не бронзова. Но не се направи. Сложиха му един бюст на площад „Възраждане“. Глупаци. Това ли заслужаваше той, това ли?
— Добре, господин Буров, Вие лично бяхте близо пет години на власт в правителството на Ляпчев. Защо Вие като банкер не подехте инициативата? Защо не дадохте пари да се построи такъв паметник?
— Защото това е работа на цялото правителство. А ние в правителството на Ляпчев бяхме хора на интереса, хора на сметката. Хора на бизнеса — ние си гледахме работата. Това е работа не на правителството, а на Академията на науките и на Военното министерство. Те трябва да се грижат за тия неща, защото те разполагаха с пари. Правителствата в България винаги са били бедни и потиснати. На нито едно правителство не са му били в излишък парите, нещо, което го е имало в Испания, Франция и в Англия. Ние сме вечно без пари. Ние вечно имаме дългове — вечно изплащаме полици, лихви, ипотеки, ние сме винаги на „червено“. Салдото ни е винаги отрицателно. Никога не е имало ден в България, държавата да каже: „Днес не дължа нищо.“ Не. Това щастие българинът не го е преживял никога. И затова сме били винаги така потиснати. Ако сега вие успеете да го направите, ще ви поздравя. Но няма да успеете и вие, защото сами сечете извора на богатство и благополучие. Колите селото. Колите селянина. Колите клона, на който седите. Само селото носи богатства на нацията. А нашето село е съсипано от данъци. Сто вида данъци. Аз няма да видя нито един голям паметник в България, като този на Царя Освободител, защото няма да видя и много пари. Паметникът на Царя Освободител стана в най-мирните и най-щастливи за България години — от 1901 до 1911 година.