Създайте такива десет благодатни години и вие ще имате злато в кесията, щръкнало туй-онуй в гащите и самочувствие на Цезар, на Наполеон, на адмирал Нелсън.
— Как ще стане това?
— Как ли? Като оставите селянина да си работи земицата.
— Но Вие само това ми повтаряте. Все това, все това.
— Какво друго бих могъл да кажа. Нищо. При 85 на сто селяни и земеделци, които се хранят от земята, това мога да кажа. Аз знам историята на всички банки в България и те до една, до една са залагали на селския труд. През 1904–1905 година, когато се строяха сградите на Балканската, на Кредитната и на Генералната банки в София, техните маклери, агенти и разузнавачи шетаха из България и разучаваха икономиката й — къде какво се произвежда.
Евреите-търговци схванаха първи, че при наличието на толкова много добитък в България, най-богата и най-доходна ще е търговията с гьон, кожи, вълна, месо. И създадоха картели и корпорации. Забележи, господин Памукчиев, под председателството на българи — акционери. В София изникнаха три кожарски фабрики, в Пловдив — четири, в Самоков, Севлиево, Габрово, Троян, Ловеч — по сто табахни, по стотина-двеста кожари — майстори. Ние в Габрово само имахме две огромни кожарски фабрики, в Русе — една…
— И в Севлиево имаше.
— Знам я — „Света Троица“. Кожарството е доходна работа. То обаче иска голяма прозорливост. Сахтиянът, юфтът, шеврото, гьонът — това са сто качества, сто вида, сто печалби. Който дава гьон — като фирмата „Саламандер“, той ще диктува на пазара.
Нашият гьон е добър, но среден. Той не е световен. Кожата на сивото искърско говедо е прекрасна кожа за световен гьон, но тя няма световни майстори — гьонаджии.
— Къде ги има?
— Във Франция, Белгия, Португалия, Англия, Германия. Ние изнасяме тонове сурови волски кожи, а после купуваме обувки „Саламандер“ с български кожи. Позор. Позор за нас и за нацията ни… Продаваме злато срещу желязо…
— Господин Буров, Вие споменахте, че бихте основали издателство. Какви книги бихте издавали там? Това е интересно.
— О, книги… Много книги бих издал и от всички бих печелил. Първо, бих започнал с най-интересните и най-хубавите книги на Хенрик Сенкевич, като например „Камо Градящи“. През 1920 или 1922 година, тази книга бе издадена от книгоиздателя Шопов, но на много лоша хартия, на много ситен шрифт. Тя се разпродаде бързо, но се четеше много трудно. Книгата трябва да се издава както читанките на децата — с едри букви, с хубави рисунки по тях. Да дават зрителна представа за героите, както книгите на Дикенс, на Юго. В книгата „Камо Градящи“ човек вижда Рим и римската история. След нея, аз бих издал „Кръстоносци“, пак от Хенрик Сенкевич — поляците водят хорото в световната литература. Аз обичам техния Мицкевич, Стефан Жеромски, но най-много харесвам Хенрик Сенкевич. Бих издал романите на Юго, на Дюма-баща, на Балзак, на Мопасан, но не и Флобер. Тъжен автор. Издал бих Джек Лондон, Майн Рид. Бих издал „Дон Кихот“ на Сервантес, „Фауст“, Байрон, Шели, Алфред дьо Вини, Алфред дьо Мюсе. Лично аз обичам френската литература. На нас, на българите, тя ни харесва, както и на руснаците. В световната литература остават само онези, които обичат красотата и човешките чувства — тъга, радост, песен, любов.
— Ляпчев какво обичаше?
— Парите и жените.
— Той е бил стар и грозен на вид човек… Как така жените?
— Мъжете се делят на красиви по душа и на красиви по лице. Той не бе красив на лице, но имаше възвишена душа и жените обичаха това. Още повече обичаха кесията му в пояса, а не в гащите. Защото кесията му в пояса бе пълна, а в гащите — винаги празна. Жена му — Констанца, го изцеждаше като лимон и после го пращаше да се влюбва. Той бе винаги изцеден до край. И пилееше доста пари за млади жени, само за да им се радва, да ги гали. Да му пеят. Предпочиташе балерините и оперните певици. Те никога нямаха пари. А жената без пари ляга с всеки богат мъж. Та ние, богатите, не си губехме времето да дирим жени — те сами идваха при нас, господин Памукчиев. В света на парите това е така естествено, както и това, че капката роса пада на земята. В света на парите, който е и най-хубавият за мене свят, нещата си вървят по своя естествен път. Както работата в полето, на село. След оранта идва сеитбата, след сеитбата — жътвата след жътвата — оранта, след оранта — пак сеитбата. Всичко е равномерно, точно отмерено.