В Народната опера аз настаних едно момиче, което имаше и чар, и красота, и дарба да пее. То бе от Лясковец. Но представи си, господин Памукчиев, поради липса на добро домашно образование, легнало да спи с първия там красавец, който е бил и последният по дарба артист. За това научили директорът и режисьорът, които са я искали за себе си, и я изгонили. Тя се върна при мене разплакана. Аз я попитах имала ли е връзка с някой артист. Мънка, усуква, но призна, че е имала. Каза ми дори името. Пратих веднага един разузнавач от банковото ни разузнаване да го проучи. Оказа се, че той изнудвал любовниците си за пари, че ги водел и ги предавал на други артисти или на богати хора, а той получавал комисионна. Бил сводник. Веднага разпоредих да го доведат при мене.
Довлякоха го. Гледам аз — Аполон. Прекрасно лице, прекрасно тяло, прекрасен глас, прекрасни очи, но сводник по душа. Сводник по сърце. Попитах го:
— Кой е баща Ви?
Излъга ме.
— Сирак съм. Нямам баща.
А той бил копеле.
— Какво работи майка Ви? Къде?
— Тук, в София.
— Имаш ли братя, сестри?
— Нямам.
— Къде живееш?
— Под наем съм.
— Не си ли при майка си?
— Не, на свободен наем съм. По триста лева плащам за стая.
Позвъних в негово присъствие на директора на Народния театър и поисках сведения за него, но така, че да чува всичко.
Директорът ми каза, че майка му е била първата проститутка на София, а баща му е в Софийския централен затвор, съден за убийство и въоръжен грабеж. Той е бил осиновен като дете от семейството на барон Гендович. И барон Гендович му е помогнал да влезе в театъра, в операта, в изкуството. Позирал е на художници да го рисуват, облечен като римски пълководец, с шлем и туника…
Той, нахалникът, се облещи насреща ми.
— Кой сте Вие, та ще се интересувате от мене? Защо ме доведохте тук?
— Да ти предложа, казвам, работа. Имам нужда от тебе.
— За какво?
— Да те пратя по дяволите… Да ги съблазняваш. С красотата си.
Не ме разбра. Пак попита:
— Защо съм Ви. Какво искате от мене?
— Ей това — казах аз. Замахнах и го пернах през устата, та се катурна на земята. — Аз имам тежка ръка. И където ударя — повалям…
Той заскимтя. Сритах го и го изправих… Дадох му ултиматум да бяга от София, да се пръждосва или да му мисли.
И той наистина избяга. А на моята позната от Лясковец й заявих да се пръждосва и тя, откъдето е дошла. И оттогава възприех за свое житейско правило да помагам на чужди хора, но не и на свои. Защото своите хора така могат да те злепоставят, както никой друг. Своят човек е опасен човек. В банковото дело, господин Памукчиев, има правило — пари на свои хора, на свои роднини, на свои сватове да не се дава — никога, никога, никога. Никога да не се влиза в преговори или сделки с тях.
— Защо?
— Защото кавгата е неминуема. Фирмите също отбягват да работят с роднини. По-добре външни, непознати хора, отколкото свои. Гениални да са — гони ги. Прекрасни специалисти да са — махай ги.
Началникът трябва да бъде началник навред и да му се говори само на „Вие“. Не „вуйчо“, не „чичо“, а „Господине“.
Човек никога и на никого не бива да позволява да му говорят на малко име.
— Господин Буров, Вие не си довършихте мисълта за Петър Тодоров. Защо на 9 юни избраха него за министър на финансите?
— Казах, това не го знам, защото не бях тука. Аз бях по това време във Франция. Заварих го министър на финансите. Явих се при Цанков, представих му се тогава, а той пък ми го представи.
След време Петър Тодоров се писа в „Звено“ и пак стана министър.