— Господин Буров, през 1927 година е била основана Работническата партия в България и вестник „Работническо дело“. Защо ги разрешиха? Защо го позволи властта?
— Много просто — за да може властта да ги ръководи и контролира, защо да държи змия в пазвата си, когато може да я даде на директора на полицията — той да я държи и той да я ръководи. Това е толкова естествено нещо.
— Била ли е за Вас някога заплаха Работническата партия?
— Никога. Тя е била заплаха за широките социалисти, които искаха само те да бъдат представители на работничеството в България и взаимно се гонеха. Обаче за нас, за властта, това бе една малка бедна партия, от бедни хора — бедни по ум, бедни по дух, бедни по финанси. Ние се бояхме от богатите хора и от богатите партии. Защото те имаха пари. Имаха вестници. Имаха влияние. В парламента през 1931 година 31 депутати — комунисти дигаха лозунги, правеха митинги. Един дойде дори с червена рубашка в Народното събрание. И какво? Дупка в морето. Нищо. Партия се прави с много пари. Фирма се създава с голям капитал. Успех се постига с умни и трезви глави. В политиката и в стопанския живот са нужни коренно различни хора. В парламента — дърдорковци, в стопанския живот — работяги, мъжаги, исполини на духа и на мисълта. Защото в търговията и индустрията навред трябват пари и ум. А в парламента — чейне. Да умее да плете думи и да дърдори. Има хора, родени за дърдорковци, но има и като д-р Никола Чилов от Родопите — за делови мъже. Този човек печелеше всяка година милиони. На д-р Чилов предложиха в 1931 година да се кандидатира за депутат, от страна на Сговора. Бляскави перспективи. Управляваща партия. А той се засмя, потупа Ляпчев по рамото като момченце и му каза:
— Господин Ляпчев, всяка жаба да си знае гьола. Вие — Вашия гьол — парламента и Министерския съвет, а аз — моя гьол, парата. Парата може да купи и министър, и депутат. Но гол депутат или министър не може да купи нищо, даже кюлоти на любовницата си.
Ляпчев се смути. Аз се засмях. Владимир Моллов, който гъделичкаше любовниците си само след като ги понапръска с розова есенция, си отиде. Д-р Никола Чилов го настигна и му подаде едно мускалче с чисто розово масло от Казанлък. Беше смешно и тъжно — министрите онемяха. Аз станах и казах на Чилов:
— Чилов… Вън! — и го изгоних.
Моллов бе сразен. Той бе разкрит. Той се бе издал с нещо пред Чилов и Чилов го изложи. Той бе грубиян и нахал.
Имаше много пари и си позволяваше волности, които не биха простили на други, освен на него и на Асен Николов.
Асен Николов тръгна с Мис Варна. Чилов я харесва и й дава десет хиляди лева за един сеанс, за една нощ. Тя отказва. Предлага й двайсет хиляди. Пак му отказва. Дава й тридесет хилядарки. Тя приема. Отвежда я във вилата си във Варна, но Асен Николов, който ги е следил, нахлува там, тегли един бой на Чилов, взема любовницата му, взема парите й, тегли и на нея един пердах и я праща да пасе гъските в селото си.
Асен Николов бе безпощаден към своите врагове, но от банкерите се боеше. И се пазеше от нас. В морето бе вложил много пари — в кораби, в строежи, но не успя и той, като мене, да разбере кога ще загуби всичко. Ако бяхме го разбрали, друга щеше да е работата. Асен Николов се сприятели с Партамян, с Басмаджиян, търговец, с Хаджи Петрови от Бургас и образуваха картел. Към този картел се присъедини и братът на Трифон Кунев, който имаше мелница в Луковитско. Тези мелничари създадоха в 1940 година първото съдружие на бръшнарите в България. Това съдружие започна да налага цената на брашното. Ние в България, като се сравним с другите страни, ядяхме най-скъпия хляб.
— Какво представляваше фирмата „Хаджи Петрови“ в Бургас?
— Житари. Бръшнари. Собственици на големите мелници. Те купуваха най-модерните мелничарски машини в България, а печалбите даваха само по жени и по комар. Те бяха опасни комарджии. Дердерян от Пловдив бе обран от тях. Обраха Товалихин — руснак, белогвардеец, бръшнар. Обраха и Томасян. Но не преуспяха, защото има един закон — „както дошло, така и отишло“. Изигра ги Асен Николов на покер и им взе сермията, капитала. Аз бях много близък с тях и видях падението им. То бе тъжно. Те залязоха безславно. Покерът бе болест на нашата каста.
— Класа или каста?
— Каста. Класа е ваше понятие. Кастата е нашата крепост. Ние не ви допущахме при нас, господин Памукчиев, дори като писари. Ние ви знаехме вас, червените, комунистите, и затова се пазехме от вас като от огън. В кастата се влиза само отгоре или през официалния портал. Нашите дъщери не се влюбваха във вас. Нито пък нашите синове — във вашите дъщери. Вие бяхте едно — ние друго. Все пак ставаха изключения. И жалко, че ние не променихме това нещо. Сега да имаме база в селото, база в простите занаятчийски семейства, които преживяват не зле със занаятите си. Оказахме се хора увиснали, като паяци във въздуха.