Кастовата организация е възможна само в изостаналите азиатски страни. Но това, за жалост, аз го разбрах едва сега, когато останах на един купон хляб от 300 грама, когато получавам по сто грама месо на седмица, а ти ми носиш пълна раница от село с масло, с брашно. Варим си качамак и ядем мекици. Ако не е селото, какво ще ядем? Аха не е бащината къща, кой ще ти подаде нещо? Никой. Ще висиш пред фурната, ще дъвчеш клисавия царевичен хляб, папурника и ще се молиш на фурнаджията: „Дай сто грама“. Ужасен смут обзема душата ми, господин Памукчиев, като си помисля какво ще прави българинът като умре последният селяк, орач или жътвар, като умре последната българка, която сее бакла, боб, леща по балканските чукари? Какво?
— Ще работи внукът, правнукът…
— Няма да работят. Селската работа се предава от баща на син, както банкерството — детето от малко обиква банката, като мене, като моя син. Като всеки друг син. Селянинът копае лозето, пръска го, плеви го, реже го, заравя го, но когато узрее гроздето, откъсва най-хубавия грозд и си го яде с наслада.
Защото това е негов труд, рожба на неговите ръце. Това го издига до небесата. Той хвърля половината грозд на птичките, а не го продава на тебе и на мене. Той си го яде. Той си се радва. И тази радост привързва детето към земята. Тя. Само тя. Работа без радост не е работа.
— Кой шивач, кой кундурджия се радва на работата си?
— Всеки добър майстор се радва. Тя, неговата работа, му вълнува сърцето. Тя го топли. Тя му носи облаги и красота в живота.
Дойде някоя красива дама или госпожица. Шивачът й взема мярка и уж неволно, докосне циците й. Това го влудява. Той е опиянен. Жената усеща и нарочно се повърта, гъзурчи се, докосва го тук-таме и той все си намира още работа, да взема още мерки, да й мери бюста, кръстчето. И я опипва… Това за него е висша наслада. И с право.
После казва на приятелите си: „Ама й дръпнах такова люто ебане“. Те дават вид, че му вярват. И лъжат за свои успехи. Лъжат се взаимно. Времето им минава. Те са щастливи. Защото и в лъжата има красота, когато е свързана с любов и любовни преживявания. В селото селянинът преживява сто пъти по-силни вълнения, сто пъти повече радости от нас, гражданите.
Като момче обичах да ходя бос по тревата, из ливадите. Берях гъби, киселец, цветя. Това се е запечатало в паметта ми. И това ще отнеса в гроба — зелени ливади, босо момче, което припка и пее… Къде, къде съм пял аз тука в града? Къде съм пял в София? В Женева? В Париж? Никъде. Ливадата за мене е България. И аз бос по нея…
На нас, на хората, много малко ни трябва за да сме щастливи. И много малко за да станем нещастни.
Вземи теслата на дюлгерина, ралото на селянина, гегата на овчаря и му ебаваш майката веднъж завинаги. Гегата е нищо. Ще си направи нова, но стадото му го няма. Гега се прави, но любовта към скотовъдството не се прави. Тя се култивира за векове. Овчарят си надроби пълна паница с топло овче мляко, сърба и яде с наслада. И му е леко, и му е весело. Сто пържоли не дава той за паница квасено овче мляко с два пръста каймак отгоре.
Докато ги има тези геги и овчари, ще е добре, но после…
— Господин Буров, кои са били галантоните на София преди?
— Галантоните?
— Да, мъжете, които са диктували модата?
— Имаш един представител напреде си от началото на века. Бях на 25 години през 1900-та година, когато пламна електричеството и се даде първият бал в Славянска беседа, на електрическо осветление. Бяхме всичко сто и двама мъже и сто и две жени. Сред тях бяха и придворните лекари, княжеските адютанти, бях и аз там — младо момче. Младо-младо, на четвърт век, в чер костюм, с бели ръкавици и бяла риза. Отпред часовник, отзад — цепнато като лястовиче крило. Стъпваш на пръсти. Аз не съм висок. Високите кавалери ме гледат от високо. Но като почнахме главния танц, наречен котильон, аз го поведох. Никой друг не можеше да води котильон. Тоя котильон се води по особени правила. На него могат да се хванат само кавалери и дами, облечени с красиви, скъпи и изящни дрехи. И то все хора от елита. За мене бе удоволствие да танцувам и да водя котильона. А моите врагове, моите съперници умират от завист. Видя ли, че някой бърка и не играе в такт, изгонвам го. Поставям друг. Моят глас само се чува в залата. Оркестърът свири. Ние пеем, танцуваме и се покланяме един на друг. Само водещият не се кланя на никого. Дамите примираха от страх — да не изгоня някоя. Аз пъдех само мъжете. И то най-наперените, най-красивите. Те се вбесяваха. Те ръмжаха срещу мене, но аз владея пистолета, владея фехтовката. Владея рапирата. Аз мога да изляза на дуел с тях. Княжеският флигеладютант Марков сгреши нещо и аз го изгоних. Той излезе навън и повече не дойде на бал, където се играеше котильон. Котильонът има много имена, много фирми, много разнообразни форми. Той, обаче, има едно хубаво нещо — кара хората да се чувствуват щастливи. Водач на котильон в Америка през 1926 година е бил принц Кирил, а в Италия — принц Умберто, последният италиански крал, брат на нашата царица Йоанна. И тя танцува много. И умира за танци…