— Господин Буров, Вие ту хвалите, ту ругаете българина. Ту го превъзнасяте, ту го унижавате. Защо така, кое Ви кара да говорите ту така, ту иначе?
— Аз ти казах, господин Памукчиев. Аз съм като Бога. Гледам на хората, на историята, на философията, на човешките страсти и души от всички страни. Аз не обичам фасадните бои. Не обичам красивата фасада, като на Симеоновата къща в Русе, изящна и скъпа, а вътре се псуват, бият, ругаят, като цигани-катунари, като гребенари. Не. Аз обичам да виждам нещата в дълбочина и в ширина, като Наполеон и Цезар.
За мене българинът е светец и дявол над дяволите. Той така хубаво може да го нацепи на някой швейцарец или белгиец, със сръчността си, със занаята си, с ума си, че оня да се чуди и мае как е попаднал на тоя гений. Ние в България до вашия „Девети“ имахме най-съвършената спестовна каса, най-хубавата банкова система. Ние не се учехме на кооперативизъм нито от Райфазени, нито от други немци. Не. Ние създадохме наша, самобитна българска кооперация, наша самобитна пощенска спестовна каса, наши самобитни сдружения, като читалищата, че да се чуди човек. Обаче всяко нещо се изкористява за година-две.
Както и всеки властник се похабява за година, за две. Само частният стопанин в селото и в града — земеделецът и занаятчията, са вечни и неизменни. Ние създадохме след Освобождението към окръзите така наречените стопански единици наречени „постоянни комисии“. Те движеха икономиката на окръзите. Всеки председател на тази комисия имаше право на вето спрямо решенията на окръжния управител или на околийския началник. Ние създадохме така наречените търговско-индустриални камари, които да ръководят индустрията, занаятите, търговията. Имаше ги в Русе, Варна, София, Стара Загора, Бургас. Всяка камара организира по една търговска гимназия и по едно-две или три чирашки училища. Там за четири години чирачето добиваше едно солидно занаятчийско образование. Там се изучаваше материалознание — наука за материала, с който се работи. За ковача това бе желязото, за шивача — платовете, за обущарчето — кожите, гьонът. Четири години момчето или момичето учи там.
Така през 1931 година ние имахме в София — само в София — 1674 обущари, пет пъти повече шивачи, шивашки калфи и чирачета.
Най-трудното нещо на този свят, господин Памукчиев, е на един източен изостанал народ да му създадеш трудолюбие, ученолюбие и уважение към закона.
— Към закона?
— Да, към закона. Да бъде веротърпим, да уважава мнението на другите, с които говори. И да не се смята за много умен. Защото това е наша, национална черта, да не се изслушваме и да се пресичаме по време на разговор. Църквата в това отношение единствена води планомерна и научна пропаганда. Тя има и средства за това. По мое време, като министър на външните работи и изповеданията, църквата издаваше и свой официален орган, наречен „Църковен вестник“. Издаваше списание „Духовна култура“ което беше нещо като продължение на идеите, заложени в „Църковен вестник“.
Миньорите в България нямаха списание, нямаха вестник, нямаха поне една болница, а църковните жреци имаха всичко. Имаха дори летовище в град Несебър, където се печаха лятно време и попадиите показваха белите си кълки. Ах, как не го отпрах на една млада 22 годишна попадия в Созопол, на плажа, когато бях младо момче, когато бях студент. Току-що се бях завърнал от Франция — хубаво младо момче. На плажа се запознах с жената на един млад поп. Той бе извикан в селото (бе от едно бургаско село), а жена му остана на плажа. Това бе красавица, това бе жена за милиарди. Тяло, очи, гърди — всичко бе идеално. И съвършено сложено… Аз я молих, падах на колене, плаках и целувах нозете й, но тя не бутна… Тогава измъкнах пачка банкноти. Пак не се огъна. Не даде… Аз заплаках и се отдалечих, а тя ме гледаше и се смееше. Ето, само това остава на човека, господин Памукчиев, от този хубав божи свят — да срещнеш красивата жена и да я обладаеш, нищо друго. Или ако не успееш, то поне да запазиш един прекрасен спомен за нея. Ние мъжете сме хора, които живеем със спомени. Жената живее с мечти. Ние бягаме от мечтите. Ние живеем със спомените.