Колкото по-красив е един мъж, толкова е по-глупав и по-суетен. Христо Кандев, млад лекар, млад учен се влюби в една милосърдна сестра и се самоуби заради нея. А тя ходела с един студент.
— Господин Буров, да оставим докторите. Кой дворец е останал незабравим за Вас? Къде сте се дивили най-много?
— В Синая и в Балчик, до 1940 година. Бил съм в стотици дворци. Живял съм в палати. Но Балчик, старият дворец в Балчик, той ме е поразил най-много. Казвам „стар“, защото бе донякъде, в ориенталски стил.
— С какво?
— Първо, аз отидох да го видя, когато той бе почти завършен и кралица Мария бе там, със зетьовете си, с дъщерите си, без синовете. Отидох й на гости. Ей така, като частно лице, като приятел. Отскочих от Варна. Заминах за Балчик с кола. От града до двореца, от двете страни на шосето имаше разкошни табели: „Руманя Маре“ (Велика Румъния), „Да живее кралят“, „Да живее армията“, „Да живее румънският народ“. А вътре имаше розариум с всички видове рози — бели, червени, пембени, златисти, лимоненожълти. Имаше бостан с дини, по двайсет кила едната, жълти, с много ситно черно семе. Кралският дворец бе приказка. Нашите стари дворци бяха бедни и оскъдни. Сравнението беше като между циганка и принцеса. Ние би трябвало да отдадем заслуженото на майстора-зидар в Балчик. А той бе българин… Ръководили са строежа двама италианци — инженер Америко и инженер Августин. Черквата, джамията, дворцовите зали — всички бяха с различни цветове, с различни бани, плочки, тоалетни. Това бе някакво чудо на чудесата. Аз и сега го сънувам. И сред този дворец се разхожда бавно, в бяла рокля, с бели пантофки и бели коси една жена, една кралица. Вдовица, родила пет деца, с тяло на момиче, с най-хубавите крака. Като седнеше, тя ги кръстосваше и ги показваше. Нямаха нито една вена, нито една синя жилка. Ходеше боса, по бели чехлички от заешка кожа…
Ах, господин Памукчиев, каквото съм видял, ако седна да го нарисувам, ще създам картинна галерия като Хофбурга и Лувъра, като Шьонбрюн и двореца „Пелеш“ в Синая. Но не мога. Не ме бива.
— Можехте ли да станете художник, господин Буров?
— Посредствен, да. Гениален, не.
— Кой, според Вас, е гениален български художник?
— Никой.
— Поне един назовете?
— Не мога. Ние имахме само един занаятчия — художник — Никола Михайлов, който рисуваше богатите и знатни хора — за пари и за слава. Имахме един Владимир Димитров — Майстора, който на младини рисуваше за пари, за един американец — сър Крейн. Той го купи. Той го използуваше. Той го води по света, задигна най-хубавите му картини и ги продаде в Америка. Но това бе някога. В България няма гениален писател, освен Ботев, няма гениален художник. Не мога да назова и гениален скулптор. Не мога да видя и гениален архитект. През 1920 година Кирил Маричков построи хотел „Империал“, на Тодор Балабанов, но умря през 1922 година. Не издържа на напрежението.
— Какво напрежение?
— Той изготви чертежите, плановете, беше на строежа до последния си час. И умря от простуда, настинка, инфлуенца, грип — все едно. Умря като пес, премръзнал на строежа. А той не си знаеше силата на таланта. Младите хора умират от незнание, ние, старите — от премного знания. Българинът би трябвало по-малко да знае, повече да работи. По-малко да говори — повече да мисли. Той не мисли когато говори. Или пък решава важни дела — това е наша национална черта. Ако бяхме мислили през 1913 година нямаше да сме на този хал. Аз ти казах, господин Памукчиев, че на всеки 40 години България започва от А-Б, от нулата. Бедна, гладна и немощна. Сега започва и нашето велико гладуване и докога ще продължи, не знам. В света на парите важи законът на парите, сведен до тази песен:
Ние би трябвало да научим българина да живее разумно, със сметка. Главно селянина — да си прави сметката. Да пести, да трупа. Но и да гледа другите народи. Те продават часовници и бижута и получават милиони…
— Всеки не може да произвежда бижута, господин Буров.
— Казвам „бижута“ в преносен смисъл. За мене „бижу“ е нещо великолепно: мискетово вино от село Баня, Карловско, от Чирпан или Карабунар, Карамусал. Бижу е и белият, кехлибарен грозд „Афузали“, с едри, като сливи зърна. Те се топят в устата ти. Това е най-красивото бижу на света. Де ги, де ги стадата от сиво Искърско говедо? Няма ги. Те бяха бижу. Де ги, де ги стадата из Добруджа — стадата от крави, волове, коне, кончета, хергелета, овце и кози? Няма ги. Това е най-хубавото бижу на света. Вие, младите, ще ядете един ден камъни и пръст, защото няма да има кой да ви произвежда. Земята не дава нищо даром. Селянинът ще се изхитри и ще минава с малко — ще стане хайлазин. Човек се учи да работи 20–30 години докато стане прекрасен работник, а се отучва за два-три дни.