— Кой ще го учи да работи, да прави бижута? Как смятате?
— Земята. Той като види лозето си, натежало от плод, ще се зарадва. Тази година, ако набере хиляда кила екстра грозде по 10 лева килото, примерно, иде вземе 10000 лева. По 50 лева — 50000 лева. И ще си каже: „догодина ще взема двойно повече“. И ще насади ново лозе. Парата е тази, която движи машината на живота. Тя е бензинът. А личният интерес, това е двигателят с вътрешно горене.
— Кои фирми доставяха в миналото вършачки и плугове, господин Буров?
— Дружество „Егист“, банка „Контазов“, Земеделската банка, Популярните банки, акционерното дружество „Желязна ръка“, „Газда Шаги“, „Император Мунктелс“, „Клайтон“, „Фордзон“, „Рустон“, „Българска банка за иностранна търговия“ — едно анонимно акционерно дружество с 25 милиона лева капитал през 1926–1927 година. Централата й бе на улица „Левски“ 10. Имаше два клона. Директорът на тая банка се влюби в секретарката на министър-председателя Ляпчев и й предложи вила за 198 хиляди лева, къща за 120 хиляди лева. Даде й и вилата си в Банкя. Тя изяде и изпи всичко и го заряза. Той се самоуби. От любов към нея. Бе хубав млад човек… Той кредитира дружество „Струма“ в Гара Батановци.
— Вие познавахте ли я?
— Как не. Аз ги запознах.
— Къде?
— У дома. Тя бе дошла на гости. Дойде и той и се влюби в нея от пръв поглед. Танцуваха цялата нощ, само те двамата. Тя го хареса също, но бе комерсиантка, търговско чедо и не можеше без пари. И като го изцеди като сюнгер, го захвърли.
В живота този сорт жени или стават метреси на много богати старци, или пък търговки от висш ранг, като Мария Чилова.
В България аз познавам четири-пет такива жени. Една от тях е Мамичка Кацарова, съдържателка на барове, кабарета и вариетета. Има един син, дебелак. Има и милиони. В парата, в бизнеса се влиза, господин Памукчиев, с три неща — с взлом, с ум или с женитба. Без едно от тези три неща не се влиза.
— Но Вие как влязохте?
— Чрез женитбата на баща ми за много богата и умна жена. Баща ми ни остави своето богатство и ние с брат ми го разширихме.
— Кой ви помогна?
— Нашият опит и умните ни съветници. В света на бизнеса, съветникът е злато и платина. Стига да е на място. Нито един министър няма по принцип умни съветници.
— Защо?
— Защото те се назначават от двореца. Чрез тях дворецът следи министрите. Това е закон. Дворецът налага съветниците.
— Би ли могло да се избегне това?
— Не.
— Защо?
— Защото, ако откажеш да приемеш тези съветници, никой няма да те направи министър. А за министри в България има винаги повече от хиляди кандидати. Те се дебнат един друг. И всеки приема това, което му предложи царят.
Короната контролира дворците, министрите, генералите, армията и полицията…
— Господин Буров, кога за последен път опознахте българина, като човек, като работник, като селянин?
— Оригинален въпрос. Да, ще ти кажа, господин Памукчиев. Това стана на 4 септември 1944 година.
— Как стана това?
— Бях вече на власт — министър без портфейл в кабинета на онова говедо Константин Муравиев. Мои колеги бяха Никола Мушанов — демократ и Димитър Гичев — земеделец.
Рано сутринта, в шест часа, колата дойде да ме вземе от вкъщи. Бях решил да ида в Радомир, при сина си. Той служеше там. Исках да се отбия пътьом в Перник — да видя града и работниците. Да поговоря с инженер Радославов, мой познат и приятел, директор на мината. Те се гонеха с Колчев, министъра на железниците. Бяха врагове. Колчев и той бяха на нож. Всеки човек си има по един заклет враг, с когото е на нож. Аз бях на нож с професор Цанков, Радославов — с Колчев. Там бяха замесени и жените им. Жената на Радославов бе най-хубавата жена на света. Не на София. Тя остана вдовица, но си остана хубава жена. Вдовицата или се разхубавява след смъртта на мъжа си, или се разваля. Тази, обаче, запази красотата си и се отдаде на един доктор, придворен лекар. Но това не е интересно.
Питате ме кога за последен път съм опознал българина, българката? Да, там, в Перник. В шест часа аз седнах в колата си и заминах за Перник. Ей го къде е — на 30 километра. Пристигнахме там около шест и половина часа и аз спрях в центъра, където бе Каса Миньор, при черквицата, срещу дирекцията на мината. Никой не ме познаваше там, освен директора на мината. Аз слязох от колата и тръгнах да разглеждам града, като започнах от „инженерските жилища“. Намират се зад самата минна дирекция. По на един етаж са, забити в земята. Стари. Грозни. Олющени. В тях живееха техници, инженери. Две жени се биеха, други се караха. Една майка скубеше щир и треволяк в градината, а детенцето й хранеше една коза и едно прасе до тях. Беднотия. Бях облечен просто, като прост чиновник. Нарочно се облякох така, за да мога да се смеся с народа, да говоря с народа.