Перник бе доста оживен по това време. Работниците вече бяха излезли. Градът изглеждаше като заразен от чума. Хората черни, мършави, небръснати. Миньорите, понесли по едно пънче от рудника, отиваха към кръчмите. Градът бе наполовина кръчми, наполовина бордеи, които се даваха под наем. Изведнъж гледам един познат — Петър Денков Тонев от София. Беше мой приятел, мой търговски осведомител, сега на работа в Перник. Той бе с очила, като Кимон Георгиев, едноок. Бе пострадал като Кимон през войната, при Дойран. Спря ме той и ме попита: „Какво търсите тука, господин Буров?“ „Квартира за сина си — казах аз. — Син ми е минен инженер и ще идва на работа в Перник“. Тогава той каза: „Ще дойде у дома. Имаме една стая — ще го приемем. Елате да пием по едно кафе“.
Аз приех. И отидохме в дома му, който бе откъм западната страна на минната дирекция в едно държавно жилище. Това бе беднотия. Това бе мръсотия. По коридора — динени кори и семки, чепки от грозде, размазан пъпеш. Воня. Имах чувството, че влизам в кочина. А тоя човек бе някога фин човек. Но се бе превърнал в свиня, в животно. Въведе ме в една стая, където жена му — чорлава и мръсна, с голяма уста, се прозяваше. Тя даже не се загърна като ме видя — бе по бяла блуза, току-що станала от леглото. Вонеше на чесън, на спарено. Заведе ме Петър в кухнята, седнах на един стол, посипан със ситни слънчогледови люспи. Даже не ги измете, даже не ги махна. Аз седнах на тях, отвратен и ужасен от видяното. Петър бе учил в Свищовската търговска гимназия. Бе работил в банката, но се бе изоставил и пропил. Аз не знаех това. Каза ми го жена му, която дойде при нас и започна да ни вари кафе. Оригваше се, сумтеше, мърмореше и ме оглеждаше накриво.
Помолих Петър да не казва кой съм. Жената наби едно от внучетата си, което дойде да пие вода в кухнята, седна и зачовърка зъбите си с кибритена клечка. Ужасно. Отвратително зрелище. Устата й както казах, господин Памукчиев, бе голяма, ужасна, с развалени, полуизвадени зъби. Петър седна по-близо до мене и ми каза, че миньорите се бунтуват, че искат да си отиват. Те бяха граждански мобилизирани — трябваше да работят там по задължение до края на войната. Без право на отпуск, без право на напущане, без техните права и привилегии — униформи, подсилена храна. С една дума, третирали ги като животни. И затова те се надигнали и не работели.
Аз попитах Петър какво мисли за директора, за минната управа. „Крадци, хайдуци — каза ми той. Крадат като всички“.
Това ме порази. Петър не лъжеше. Той бе честен човек, но занемарен, смазан, изоставен от живота. Бе счетоводител в мината. По-точно, в минната дирекция и знаеше батаците им.
Представи ми мината в по-жалко състояние отколкото би могъл да си го помисли някой. Германците, които експлоатирали мината, грабели. Грабели и не разработвали нови галерии, нови минни полета. Просто изгрибали това, което може да се изгребе и пет пари не давали за нищо. Никакви машини, никакви подобрения. Храната ужасна. Глад, глад. „Миньорите — каза ми Петър — са оскотели. Те са селяни и все още търпят, работят. Защото на село са работили още по-тежка работа. Но искат да си отиват в селата. И ако не ги задържа законът за гражданската мобилизация, ще избягат до един!“
Аз не изтраях. Станах, благодарих на жената и излязох. Тръгнах из Перник пеша. Взирах се в къщите, в некролозите и ги четях. Тъга, омерзение, обедняване поголовно. Улиците в мръсотии и кал. Перник, това не е град. Това е някакво сборище на коптори, мизерни, жалки къщи. Град без планировка и ред.
Отидох при инженер Радославов, в дома му. Това бе рай. Разкош. Жена му бе там — чиста, бяла, току-що излязла от банята. На масата имаше чай, кафе, масло, мляко, кашкавал, шунка, бутилка с жълт нектар от кайсии. Освен това — слугинче, младичко момиче, на 15–16 години. Масата — със снежнобяла покривка. Госпожа Радославова се засмя.
— Министър на гости. Каква изненада.