Целунах й ръка, огледах я. Циците й — ах, де такива цици, господин Памукчиев. Идеше ми да ги сграбя, да ги схрускам. Тя ги бе разголила нарочно, да се проветряват. Не се стесняваше от мене. Аз я познавах отдавна, като жена и като метреса. Това бе наистина прекрасна жена. Но вече чужда жена. Нещо ме опари. Аз си спомних коптора на Петър, жена му с голямата уста и бездната, която дели света на бедни и богати, на управници и подчинени.
Седнах на масата. Донесоха бекон, съвсем пресен, вкусен бекон и още бутилки с питие от кайсии. Пиеха кайсиев сок наместо вода. Бяха в най-хубавия апартамент на Перник — плащан от мината. Радославов временно заемаше две-три държавни служби, между които и директор на мини „Перник“. Той бе човек на две-три заплати, на две-три дружества, на две-три жени. Неговата — за хората, чуждите — за него. Бе полов атлет, спортист, футболист, най-големият футболист на България. Седна при нас Радославов и взе да яде. Ама яде, набива, лапа. И млещи. Той, инженер Радославов, яде и млещи. Това ме ужаси. Аз разбрах, че с каквито живееш — такъв и ставаш. Не бе повече от Петър. Бе станал лумпен, бе станал и той животно. Яде — пи, яде — пи, яде и дърдори глупости. Жена му ми намигаше тайно отстрани и се смееше. Аз разбрах — тя си бе същата, както преди. Тя живееше за себе си, а той — за нея и за себе си. Каза ми, че работникът-миньор, дошъл от село, си остава сто процента селянин. Спечели каквото спечели в мината и бяга на село да ги харчи — като крадец, като разбойник. Нищо не му е мило в мината — ни кирката, ни лопатата, ни машината, ни конете, които влачат вагонетките. Не жали никого и нищо. Руши и влачи каквото докопа. Всеки миньор си режел по едно пънче от чамовите подпори (чуприи) и ги давал на кръчмарина за чаша вино. Влачи и носи на кръчмарите. В Перник пиянството е взело страхотни размери. Нищо не може да го спре — всеки миньор е потенциален пияница. Не се бръснат, не се чистят, не се перат. Работят по 8 часа на три смени и не милеят за нищо. Буквално това, което ми каза Петър, ми го каза и инженер Радославов. „Но така е и така ще бъде — завърши той — от селянина става само селянин. Работник не става“.
Аз се замислих дълбоко. Оставих кафето и го запитах как вижда нещата. Той ми отговори направо: „Русия ще дойде тук днес или утре. Тя е на Дунава. Няма да се спре. Ще дойде. Но да му мислят тези, които са грабили. Аз съм инженер. За мене все ще има някаква работа в някоя мина. Защото без инженери и без миньори не може.“ Похвали ме, че съм насочил сина си да учи минно инженерство в Германия, а не нещо друго. „Минният инженер — каза той — е дялан камък. Където и да го сложиш, все приляга и върши работа.“ Бе абсолютно уверен, че ще остане жив. Аз изтръпнах още веднъж, господин Памукчиев. Разбрах, че българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересуваха как ще се развиват нещата занапред — важното бе той да оцелее. Той да е добре. И тази национална българска черта на интелигента, ебава майката на нацията, ебава майката на България. Наместо да я води напред, тя я тласка назад. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.
Аз го разбирам работника — миньор. Граждански мобилизиран, следователно заробен, той иска да счупи жегъла. Да не влачи колата — това е ясно. Но инженер Радославов да очаква руснаците спокойно, той — директорът на мината, това ме смрази. И аз разбрах, че България е обречена, че България пропада.
— Пропада?
— Инженер Радославов ми го доказа, господин Памукчиев. Аз го почувствувах. Аз схванах най-лошото — поражението. Пораженческият дух се бе вселил вече в душата на българския интелигент. И той, който бе водил народа на въстание през 1876 година, сега се влачеше след народа като мърша и отиваше в пропастта. Той, инженер Радославов, ми отвори очите за много неща. Каза, че още от първия ден в мини „Перник“ са работели само селяни, нито един гражданин. В мини „Перник“ са работели само бедни, гладни и бездомни хорица — последните парии, последните останки на обществото. И все пак те са запазили един друг морал. Те са хора, те си помагат. Те се крепят един друг. Мнозина от тях са набожни, а нито един техник или минен инженер не вярва в бога…
Радославов не бързаше да излиза. Той искаше да ме води в открития рудник „Куциян“, да ми покаже работата. Аз приех. Извика двуколка, седнахме в нея и заминахме за рудник „Куциян“. Този открит рудник бе надалеко. По пътя ми показа бараките на работниците и аз едвам не заплаках. Бушмените живееха по-добре от тия миньори. Това не бяха дори жилища, бяха коптори. И аз млъквах. В рудник „Куциян“ имаше няколко багера. Копаеха. Машинистите на багерите се псуваха, и то пред инженера. Аз слушах и мълчах. Гледах изкопвачите. Сенки. Брадясали, страшни сенки. Това съвсем ме смути. Помолих да се върнем. Отказах се да ходя в Радомир. Върнахме се и Радославов ме нагости със силен чай, с баница и торта. Хапнах и се прибрах в София. Отидох при Муравиев. Той бе сам. Попитах го: