— А не може ли просто да ги оставим да инсталират алармата, особено след като частично съм отговорна за това?
— Въпреки това ми се иска да им вдигна скандал — мрачно заяви Матю. — Макар да е напълно вероятно да не го видя утре, защото сигурно ще изпратят някой от техниците. Той е просто търговец.
— Наистина съжалявам.
— Е, в крайна сметка не е толкова страшно. — Той изпразни чашата си и се загледа със съжаление в бутилката.
— Жалко, че не мога да пийна още.
— Защо? Все пак няма да шофираш.
— Ами налага се. Понеже си мислех, че всичко е напълно законно, се съгласих да дойдат да монтират алармата рано сутринта. Така че ако няма да анулираме договора, ще трябва да бъда там, когато пристигнат.
— Защо не останеш тук през нощта и да тръгнеш утре?
— В колко, в шест и половина сутринта ли?
— Но защо толкова рано?
— Ами ще трябва, след като те ще дойдат в осем.
Зачудих се дали отказът му да прекараме нощта заедно не е неговият начин да ме накаже, прикривайки яда си, задето изобщо съм поръчала алармената система.
— Но ще дойдеш пак утре вечер, след като приключат, нали? — попитах.
— Да, разбира се — обеща той и улови ръката ми.
Тръгна скоро след това, а аз се качих в стаята си, където си пуснах да гледам някакъв филм, докато очите ми не се затвориха от умора. Но не можех да заспя. Мисълта, че съм успяла да попълня цял договор без никакъв спомен за това, ме разтърси до дъното на душата ми. Опитвах да се успокоя, че не съм толкова зле, както беше мама, когато за пръв път бях забелязала, че има проблем. Беше пролетта на две хиляди и втора година, когато тя отиде до близкия магазин и се изгуби на връщане към дома, така че се появи три часа по-късно. Преди алармената система бях забравяла само разни дреболии: че е трябвало да купя подарък за Сузи, че Матю ще заминава, че съм поканила Хана и Анди на барбекю, че Рейчъл ще дойде да спи у дома. Всичко това не бе маловажно, ала несъзнателното поръчване на алармата беше нещо много страшно. Много ми се искаше да повярвам, че търговецът някак ме е подмамил. Но когато се замислих за момента, когато двамата с него бяхме в кухнята, осъзнах, че не помня много подробности — освен че накрая ми бе подал брошурата, заявявайки, че съпругът ми наистина ще остане впечатлен.
Неделя, втори август
Не приказвахме много, докато напускахме хотела. Бях предложила да се отбием някъде да обядваме, но Матю предпочиташе да се приберем у дома. Знаех, че и двамата сме разочаровани, че уикендът не беше такъв, какъвто бяхме очаквали. Обяснението на Матю защо не иска да остане в петък вечерта в хотела беше напълно логично, ала въпреки това не спирах да се тревожа, че започват да му омръзват вечните бъркотии, породени от моята отнесеност.
Затова предния ден, докато той беше в къщата и чакаше да инсталират алармата, събрах кураж и потърсих в интернет „периодична амнезия“, което моментално ме препрати към „преходна тотална амнезия“. Макар терминът да ми бе познат заради мама, сърцето ми изстиваше с всеки прочетен ред и накрая побързах да затворя страницата. Мъчех се да преборя паниката, надигаща се в мен. Не знаех дали страдам от това, а и по-важното бе, че не исках да знам. Засега неведението бе благословия.
Когато Матю най-сетне се появи в седем вечерта — точно навреме за по едно питие на бара преди вечеря, забелязах, че ме гледа по-внимателно от обикновено. Застинах в очакване да ми каже, че се тревожи за мен. Ала той нищо не спомена, което бе още по-лошо. Реших, че сигурно чака да останем насаме в стаята си. Но когато най-сетне се качихме горе, вместо да каже, че иска да поговорим, той включи телевизора. А аз моментално съжалих за това, защото имаше специален репортаж за убийството на Джейн. Показваха картини от погребението й, което беше минало през деня: виждаше се покритият й с цветя ковчег, докато го внасяха в малката църква в Хестън, последван от съсипаните й от мъка родители с бликнали в очите им сълзи.
По време на репортажа полицаите разкриха, че липсва мобилният телефон на жертвата, информация, която досега не бяха направили публично достояние. Показаха снимка на телефон, подобен на този на Джейн, и помолиха всеки, който е намерил такъв, да се свърже с тях. После на екрана се появи снимка на младата жена, различна от онази, която бяха използвали по-рано.
— Толкова е хубава — въздъхна Матю. — Ужасна трагедия.
— А по-малка трагедия ли щеше да е, ако не беше хубава? — хладно попитах аз, внезапно подразнена.
Той ме погледна изненадано.
— Нямах това предвид и ти отлично го знаеш. Ужасно е, когато загине който и да е човек. Ала особено трагичното в нейния случай е, че има две малки деца, които някой ден ще научат, че майка им е била убита жестоко.