— Отказах се — рече той. Погледнах го въпросително и обясни: — Да кажем просто, че приятелката ми вече не е част от плановете ми.
— О, не знаех.
Джон сви рамене.
— Стават такива неща. — Погледна часовника си. — Имаш ли време за едно питие?
— Едно кафе ще ми дойде добре — съгласих се аз, доволна, че има с какво да запълня още малко от времето си.
На по чаша кафе двамата се заговорихме за училището и за деня за обучение, който бе насрочен за края на месеца, преди започването на новата учебна година през септември.
Половин час по-късно си тръгнахме и след като се сбогувахме, се загледах след него.
И в същия миг нивото на стреса ми рязко се покачи, докато той се връщаше към бебешкия магазин. Ами ако каже на продавачката, че иска да купи гащеризонче като онова, което негова позната е взела преди половин час? Тя щеше да се сети, че става дума за мен и можеше да спомене нещо за бременността ми, а когато после се видим в училище, той можеше да ме поздрави пред всички. И какво щях да правя тогава? Да се престоря, че е било фалшива тревога? А можеше и да ми позвъни по-късно днес и тогава нямаше да имам друг избор, освен да призная, че съм излъгала. Или да му кажа, че той нещо се е объркал. Главата ме заболя и ми се прииска изобщо да не го бях срещала.
Прибрах се у дома и докато влизах, мигащата червена светлинка на панела в коридора ми напомни, че трябва да изключа алармата. Затворих вратата и набрах кода. Но вместо да се появи зелена светлинка, червената започна да примигва гневно. Реших, че съм сбъркала някоя цифра и отново набрах кода, натискайки уверено всеки бутон — девет, две, девет, едно, но светлинката замига още по-бързо. Ужасно се изплаших, че времето ми изтича, защото ми оставаха около трийсет секунди, преди алармата да се включеше, затова опитах отново същите цифри и оплесках всичко.
Само след секунди настана адски хаос. Вой на сирена прониза въздуха, после и втора, която виеше на пресекулки. Докато стоях и се чудех какво да правя пред контролния панел, мъчейки се да се сетя дали има друг начин да изключа алармата, чух зад гърба си телефонът да звъни. И сърцето ми, което и бездруго биеше ускорено заради стреса от сбъркания код, сега направо заподскача. Защото вече си мислех, че онзи, който ме тормозеше с мълчаливите си обаждания, знаеше, че съм се прибрала у дома. Зарязах алармата и изтичах до портата, оглеждайки се по пътя дали няма кой да ми помогне. Но въпреки адския вой никой не се появи да види какво става и иронията на момента ме доведе почти до истерия.
В този миг забелязах автомобила на Матю и това ме отрезви. Осъзнах, че още стискам чантичката от бебешкия магазин, затова побързах да отворя колата си и да я набутам под седалката, преди той да я види. Почудата на лицето му, докато влизаше през портата, ми даде да разбера, че недоумява защо вие алармата.
Той рязко спря и изскочи навън.
— Кас, какво става? Добре ли си?
— Не мога да изключа алармата! — опитах се да надвикам шума. — Кодът не действа!
Облекчението върху лицето му от това, че не сме били обрани, бързо се смени с изненада.
— Какво искаш да кажеш? Вчера работеше.
— Да, но вече — не.
— Дай да погледна.
Последвах го вътре и той набра кода на панела. Воят на алармата мигновено престана.
— Не мога да повярвам — казах слисано. — Защо при мен не стана?
— Сигурна ли си, че си набрала кода правилно?
— Да, набрах девет, две, девет, едно, точно както и вчера, както и ти направи току-що. Даже два пъти го набрах, но пак не стана.
— Чакай малко — какви бяха цифрите?
— Девет, две, девет, едно, нашите рождени дни на обратно.
Той поклати тъжно глава.
— Девет, едно, девет, две, Кас, а не девет, две, девет, едно. Твоят рожден ден, после — моят. Ти просто си ги запомнила погрешно. Сложила си първо моя вместо твоя.
— О, господи — простенах. — Как може да съм толкова глупава?
— Е, на всеки може да се случи, предполагам. Но не ти ли хрумна да размениш цифрите, след като първия път не се получи?
— He — признах, чувствайки се още по-глупаво. Над рамото му видях полицейска кола да спира пред къщата. — Какво прави полицията тук?
Матю се обърна да погледне.
— Не знам. Може би охранителната фирма им се е обадила… Може и да е заради убийството, което стана наблизо.
Една полицайка излезе от колата.
— Всичко наред ли е? — викна тя през оградата.
— Да, няма проблем — увери я Матю.
Въпреки това тя влезе в двора.
— Значи не е имало нахлуване в къщата ви? Бяхме уведомени, че алармата ви се е включила и не сте отговорили на последвалото телефонно обаждане, затова решихме да проверим.