— Съжалявам, опасявам се, че напразно сте били път насам — извини се Матю. — Имаме нова аларма и стана леко объркване с кода.
— Искате ли да огледам къщата, за всеки случай? Алармата включила ли се беше, когато се прибрахте?
— Не, не беше — смутено се обадих аз. — Съжалявам, грешката е моя, набрах грешен код.
Полицайката ми се усмихна разбиращо.
— Е, случва се…
Присъствието й ми подейства странно успокояващо. Знаех, че е така, защото се страхувах да остана насаме с Матю. Той явно бе решил да намира извинение за всички нелепи инциденти напоследък, но нямаше как да пренебрегне случката с алармата. Полицайката се върна в колата си и аз последвах Матю в кухнята.
Докато той правеше чай и за двамата, тишината бе толкова потискаща, че ми се прииска само да продума, дори и да не е това, което ми се щеше да чуя.
— Кас, може ли да поговорим? — попита той, когато ми подаде чашата.
— За какво?
— Просто ми се струва, че напоследък си доста отнесена. Разбираш ли, забравяш разни неща…
— Поръчвам аларма, после я включвам — кимнах аз.
— Просто се чудех дали не си стресирана от нещо.
— Получавам мълчаливи обаждания — изрекох тихо аз, предпочитайки да си призная този страх, отколкото да му кажа, че губя ума си. Вярно, че Рейчъл не смяташе тези позвънявания за нещо тревожно, ала исках да чуя и мнението на Матю.
— Какво, кога?
— Винаги сутрин.
— По мобилния телефон или домашния?
— Домашния.
— Провери ли номера?
— Беше скрит.
— Значи вероятно са от телефонна централа от другия край на света. Сериозно, това ли те притеснява? Някакви си обаждания от скрит номер?
— Да.
— Защо? Едва ли за пръв път ги получаваш, на всички звънят.
— Знам, но тези ми се струват лични.
— Лични ли? — Той се намръщи. — В какъв смисъл?
Поколебах се, не знаех дали да продължа. Но вече бях започнала.
— Сякаш отсреща знаят коя съм — казах аз.
— Защо, по име ли те търсят?
— Не. Нищо не казват, това е проблемът.
— Значи някой само диша в слушалката, така ли?
— Не, няма никакво дишане.
— А какво?
— Нищо. Но знам, че отсреща има някой.
— Откъде си толкова уверена?
— Усещам го.
Сега той доби объркан вид.
— Този, който ти звъни, не знае коя си, Кас. Ти си просто един номер в много дълъг списък с телефонни номера. Иска само да ти зададе няколко въпроса за някакво проучване или да ти продаде домакински уред. А и защо мислиш, че е мъж?
Изгледах го стреснато.
— Какво?
— Каза, че го усещаш. Откъде знаеш, че е мъж? Може да е жена.
— Не, определено е мъж.
— Но след като не казва нищо, по какво разбираш?
— Просто знам. Можем ли да проверим откъде идва едно телефонно обаждане, дори и ако номерът е скрит?
— Вероятно. Но ти едва ли наистина смяташ, че е нещо лично? Имам предвид, откъде?
Трудно ми беше да призная страха си.
— Някъде навън дебне убиец.
— Това какво общо има?
— Не знам.
Той сбърчи чело, мъчейки се да ме разбере.
— Имаш предвид, че убиецът стои зад обажданията ли? И се боиш от това? — попита той, стараейки се да прикрие неверието си.
— Не, не точно — смънках аз.
— Скъпа, разбирам защо си уплашена, всеки на твое място би се чувствал така. Убийството е станало съвсем наблизо, а и престъпникът още е на свобода. Но щом обажданията са на домашния телефон, значи не търсят точно теб, нали? — Той се замисли за момент. — Какво ще кажеш да работя от вкъщи в четвъртък и петък? Няма ли да е по-добре да съм тук няколко дни?
Усетих облекчение.
— Да, чудесна идея.
— Ще бъде хубаво да си взема няколко свободни дни около рождения ми ден — продължи той и аз кимнах, чудейки се как съм могла да забравя, че наближава.
— Както и да е — продължи Матю, — от новините по радиото по-рано днес разбрах, че Джейн е познавала убиеца. Поне така смятат полицаите.
— Може и тъй да е, но не вярвам, че й е бил любовник — възразих аз. — Тя не беше такава жена.
— Да, но доколко си я познавала? Срещала си я само два пъти.
— Достатъчно, за да ми стане ясно, че обича съпруга си — упорито настоях. — Не би му изневерила.
— Е, ако наистина е познавала убиеца, както подозират полицаите, той едва ли ще тръгне да преследва някой друг. Какво остава да звъни по телефона.
Така представени, нещата звучаха логично.
— Прав си.
— Обещай ми да не се тревожиш повече, става ли?
— Обещавам — прошепнах.
И ми се прииска да беше толкова просто.