Поднасям своите съболезнования към Вас и семейството Ви.
Кас Андерсън
Доволна, че имам извинение да изляза от къщи за няколко минути, намерих пощенска марка и изминах петстотинте метра до пощенската кутия нагоре по пътя. Наоколо нямаше жива душа, но докато пъхах писмото в кутията, усетих как някой ме наблюдава. Също като онзи път, когато бях отишла до телефонната кабина да се обадя в полицията. Косъмчетата на врата ми настръхнаха и аз се извърнах рязко, с разтуптяно сърце, но не видях никого. Единствено клоните на едно дърво на десетина метра от мен се поклащаха от вятъра.
Само дето днес нямаше вятър.
Вече не изпитвах страх, а ужас. Лицето ми стана бяло като платно, дъхът ми секна. Ледени тръпки полазиха тялото ми, нозете ми омекнаха. А после, изгубила напълно разума си, хукнах надолу по пътя, далеч от къщите в горния му край, към моя дом, близо до гората. Стъпките ми отекваха по асфалта в тихия следобед, а докато завивах рязко по алеята, задъхана и с разтуптяно сърце, се подхлъзнах на чакъла. Земята сякаш скочи насреща ми и изкара въздуха от дробовете ми. Докато лежах и се мъчех да си поема дъх, а коленете и дланите ми пареха, един глас в главата ми се присмиваше: Там няма никого!
Бавно се изправих на крака и закуцуках към входната врата. Внимателно измъкнах ключовете от джоба си с два пръста, пазейки охлузените си длани, и влязох вътре. Тръгнах към стълбите, доволна, че не бях включила алармата при излизането си, защото сега бях в такова състояние, че вероятно пак щях да я накарам да запищи. Качих се горе с парещи в очите ми сълзи. Оставих ги да потекат едва когато започнах да почиствам раните си, защото така можех да се преструвам, че плача заради пораженията по ръцете и коленете си. Но истината беше, че не знаех колко още бих могла да понеса.
Срамувах се от себе си и от това колко отчайващо нестабилна бях след убийството на Джейн. Ако нямах проблемите с паметта отпреди това, знаех, че бих се справила по-добре. Ала изправена пред възможността да съм на прага на деменцията, бях изгубила всяко доверие в себе си.
Петък, седми август
Излежавахме се в леглото, когато чух пред къщата да спира камион.
— Нали не е ден за събиране на боклука? — невинно попитах аз, уверена, че подаръкът за Матю ще пристигне днес.
Той скочи от леглото и отиде до прозореца.
— Някаква доставка. Сигурно за онзи човек, който тъкмо се нанесе по-нагоре по пътя — отбеляза той, нахлузвайки джинси и тениска. — Доста мебели му докараха напоследък.
— Какъв човек нагоре по пътя?
— В онази къща, която беше обявена за продан.
Сърцето ми се разтуптя.
— Мислех, че е продадена на някаква семейна двойка, която ще се нанесе в края на септември…
— Не, не мисля.
Стъпките на човека по застланата ни с чакъл алея, последвани от сигнала на звънеца на входната врата, накараха Матю да побърза. Излезе, а аз се облегнах на възглавниците, замислена над казаното от него току-що. Може би мъжът, когото бях видяла навън, е просто новият ни съсед. Би трябвало да се почувствам успокоена, но не беше така, защото някъде дълбоко в подсъзнанието ми вече се въртеше въпросът дали той не е онзи, който ми звънеше и мълчеше по телефона. Може би никой не ме е преследвал, докато тичах надолу по пътя вчера, но определено някой ме беше наблюдавал, докато стоях до пощенската кутия. Щеше ми се да го споделя с Матю, но не можех, не и днес, не и без някакво доказателство. Той и бездруго вече бе озадачен от начина, по който бях почнала да разсъждавам.
Станах нетърпелива заради бавенето му долу и отметнах завивките, за да ида да го потърся, но чух стъпките му на стълбите.
— Изненада! — викнах, щом той влезе в стаята.
Матю ме изгледа учудено.
— Значи не е някаква шега?
— Не, разбира се — учудих се аз на липсата му на ентусиазъм. — Защо да е шега?
Той приседна на ръба на леглото.
— Просто не разбирам защо си я купила сега.
— Защото сметнах, че е мил жест.
— Все пак не проумявам…
Той изглеждаше толкова объркан, че веселието ми мигновено се изпари.
— Това е подарък за рождения ти ден!