Той седна до кухненската маса и опря глава на ръцете си.
— Поръчала си бебешка количка, Кас.
— Не съм поръчала!
— Не беше поръчала и алармена система.
Ядосано грабнах чайника и го ударих леко в чешмата, докато го пълнех.
— Нали именно ти каза, че вероятно съм била подведена да го направя?
— Виж, само искам да получиш нужната помощ. — Замълча за миг. — Не знаех, че майка ти е била диагностицирана с деменция, когато е била на четирийсет и четири.
— Деменцията обикновено не е наследствена — рязко заявих аз. — И доктор Дийкън го каза.
— Знам, само че е глупаво да продължим да се преструваме, че нямаш проблем.
— Какъв, нямам амнезия, нито страдам от халюцинации или параноя.
— Спри да се ядосваш.
— Все едно, няма да вземам каквото и да е предписал.
Той вдигна глава и ме погледна.
— Просто нещо за стрес. Е, не вземай таблетките, щом можеш да се справиш и без тях. — Той се засмя глухо. — Може би аз ще ги пия вместо теб.
Нещо в гласа му ме стресна и когато видях колко измъчен изглеждаше, се почувствах ужасно. Та аз не се бях поставила поне веднъж на негово място, не бях помислила какво му е да ме гледа как се разпадам. Отидох и приклекнах до стола, на който седеше.
— Съжалявам — прошепнах и обвих ръце около раменете му.
Той ме целуна по косата.
— Не си виновна ти.
— Не мога да повярвам, че бях такава егоистка. И че не си помислих дори какво може да ти е, да ме търпиш такава.
— Каквото и да е, ще го посрещнем заедно. Може би трябва просто да си по-спокойна за известно време. — Взе ръцете ми в своите и погледна часовника си. — Да започнем отсега. Докато съм тук, няма да те оставя да правиш каквото и да било, затова просто поседни, докато приготвя нещо за обяд.
— Добре — с благодарност се съгласих аз.
Седнах и се загледах в него, докато той вадеше от хладилника продукти за салата. Чувствах се толкова уморена, че бих могла да заспя направо на масата. Въпреки че бе унизително да видя всичките си грешки, изредени надлежно, все пак бях доволна, че бях отишла на преглед при доктор Дийкън. Особено след като той явно смяташе, че единственото, от което страдам, е стрес.
Загледах се в кутийките с таблетки, предписани от доктор Дийкън, оставени до чайника. Не ми се искаше да тръгвам по този път, но бе успокоително да знам, че ги имам, в случай че реша, че не мога да се справя. Особено сега, когато Матю се връщаше на работа, а Рейчъл отлиташе за Сиена. Но пък при всичките задачи, които ме очакваха при подготовката за училище през следващите няколко седмици, със сигурност щях да съм твърде заета, за да се тревожа.
Докато седях в кухнята, си спомних за деня, когато бях заварила мама да стои, вторачена в чайника. И когато я попитах какво прави, тя ми каза, че не може да си спомни как да включи котлона. Изведнъж усетих липсата й, както никога досега. Болката бе толкова остра, почти физическа, че ме остави без дъх. Повече от всичко на света исках да мога да я хвана за ръка и да й кажа, че я обичам и после да потъна в прегръдката й, а тя да ме успокои, че всичко ще бъде наред. Защото понякога не бях така уверена, че ще се оправя.
Неделя, девети август
Никога не съм вярвала, че ще се забавлявам с проекта „Направи си сам“, но ми беше приятно да помагам на Матю да сглоби градинския навес. Беше хубаво да се съсредоточа върху толкова различна работа и в края на деня да знам, че съм постигнала нещо.
— Дойде време за джин с тоник — обяви той, докато стояхме и се любувахме на творението си. — Аз ще приготвя питиетата, ти донеси столове.
Домъкнах два стола в навеса и го осветихме с по един от специалните коктейли на Матю, които той приготвяше с прясно изцеден сок от лимети и малко джинджифилов ейл.
После вечеряхме с удоволствие и без да бързаме, а когато започна да притъмнява, влязохме в къщата да погледаме един документален пътепис, като оставихме разтребването на масата за по-късно. Не след дълго Матю започна да се прозява, така че му казах да се качи да си ляга, докато аз разтребя.
Отидох в кухнята, готова да се заема с чиниите, струпани на купчина до съдомиялната. Почти бях стигнала до нея, когато с периферното си зрение го забелязах да лежи в далечния край на кухнята, близо до вратата, която водеше към градината. Замръзнах намясто, с протегната напред ръка, без да смея да помръдна. Опасността изпълваше въздуха, лепнеше върху кожата ми, подтикваше ме да побягна, да се махна от кухнята, от къщата, но краката ми бяха натежали. А мислите ми се щураха хаотично във всички посоки. Искаше ми се да извикам на Матю, но и гласните ми струни, както всичко останало в тялото ми, бяха вкаменени от страх. Изминаха няколко секунди и мисълта, че той във всеки момент може да нахлуе през задната врата, накара краката ми да се раздвижат и аз залитнах към коридора.