— Матю! — изкрещях и паднах на стълбите. — Матю!
Пришпорен от уплахата в гласа ми, той изтича откъм спалнята.
— Кас! — Хукна надолу по стъпалата и стигна при мен само след секунди. — Какво има? Какво? — питаше той, прегърнал ме здраво.
— В кухнята! — Зъбите ми тракаха толкова силно, че едва говорех членоразделно. — В кухнята е, лежи настрани.
— Кой?
— Ножът! — задавено изрекох аз. — Вътре в кухнята е, отстрани, близо до вратата! — Стиснах ръката му. — Той е там, навън, Матю! Обади се в полицията!
Той отпусна прегръдката си и сложи ръце на раменете ми.
— Успокой се, Кас. — Гласът му беше уверен и аз си поех дълбоко дъх. — Сега почни отначало, какво стана?
— Ножът, той е там, в кухнята!
— Какъв нож?
— Онзи, с който е убил Джейн! Трябва да се обадим в полицията, той може още да е в градината!
— Кой?
— Убиецът!
— Изобщо не разбирам за какво говориш, скъпа.
— Просто се обади в полицията — примолих се аз, кършейки ръце. — Той е там вътре, ножът, в кухнята!
— Добре. Но първо нека да погледна.
— Не, просто се обади на полицията, те ще знаят какво да правят.
— Нека само да проверя.
— Чакай…
— Ще се обадя, обещавам. — Матю замълча, давайки ми време да премисля. — Но преди да го направя, трябва да видя ножа, защото те ще поискат да им го опиша и да кажа точно къде се намира. — Той внимателно се освободи от ръцете ми и мина покрай мен.
— Ами ако онзи е вътре? — уплашена, попитах аз.
— Ще погледна само от прага.
— Добре. Но не влизай!
— Няма. — Той стигна до най-долното стъпало. — Къде казваш, че беше? — попита, докато протягаше врат да надникне през вратата.
Сърцето ми бясно туптеше.
— Отстрани, близо до задната врата. Сигурно е влязъл през градината.
— Виждам ножа, с който по-рано рязах лиметите — спокойно каза той, — но това е всичко.
— Там е, видях го!
— Ще дойдеш ли да ми го покажеш?
Много бавно слязох по стъпалата, стиснах здраво ръцете му и предпазливо надникнах в кухнята. В далечния край, близо до вратата, легнал настрани, забелязах един от нашите малки кухненски ножове с черна дръжка.
— Това ли видя, Кас? — попита Матю, изучавайки лицето ми. — Това ли е ножът?
Поклатих глава.
— Не, не беше този, беше много по-голям, с черна дръжка, като онзи на снимката.
— Е, явно е изчезнал — изтъкна спокойно той. — Освен ако не е някъде другаде. Да влезем ли да го потърсим?
Последвах го в кухнята, все още здраво притисната към него. Той огледа внимателно навсякъде, за да ми угоди, но знаех, че не вярва да е имало друг нож. Започнах да хлипам жално, от отчаяние, че сигурно полудявах.
— Всичко е наред, скъпа. — Гласът му беше нежен, но не понечи да ме прегърне, сякаш не можеше да се насили да ме успокои.
— Видях ножа — изхлипах аз. — Знам, че го видях. Този не е същият.
— Какво искаш да кажеш? Че някой е дошъл в кухнята, сменил е ножа, който използвах по-рано, с по-голям, а след това отново ги е разменил?
— Сигурно тъй е станало.
— Ако наистина смяташ така, тогава най-добре се обади в полицията, защото наоколо определено вилнее някакъв маниак.
Изгледах го през сълзи.
— Това се опитвам да ти кажа! Той се мъчи да ме изплаши, иска да се страхувам!
Матю отиде до масата и седна, сякаш обмисляше думите ми. Чаках го да каже нещо, но той само седеше и зяпаше невиждащо пред себе си. Бавно проумях, че няма думи да опише какво изпитва заради твърдението ми, че ме преследва убиец.
— Ако имаше някаква причина, колкото и дребна да е тя, поради която убиецът да те преследва, може би щях да разбера — тихо изрече той. — Само че няма абсолютно никаква причина. Съжалявам, Кас, но не знам колко още мога да издържа.
Отчаянието в гласа му ме накара да се съвзема. Трудно ми беше да се овладея, но страхът, че Матю може да ме напусне, беше по-голям от страха от убиеца.
— Сигурно съм се объркала — с треперещ глас казах аз.
— Значи не искаш да се обаждам в полицията?
Потиснах желанието си да му призная, че много искам полицаите да дойдат и да претърсят градината ни.
— Не, всичко е наред.
Той стана.
— Може ли да ти дам малък съвет, Кас? Вземи таблетките, които докторът ти предписа. Така и двамата ще си починем малко.