Той излезе, без да тръшне вратата подире си, но усетих, че искаше да го направи. В последвалата тишина се загледах в малкия нож, който лежеше невинно встрани. Дори и с периферното си зрение човек не би могъл да го сметне за нещо по-зловещо. Освен ако не беше луд, склонен към халюцинации, невротик. Това ме убеди. Отидох до чайника и се пресегнах за кутийката с хапчета. Доктор Дийкън бе казал да започна с една таблетка три пъти дневно, но добави, че мога да увелича дозата до две, ако се чувствам много притеснена. „Много притеснена“ далеч не описваше състоянието, в което се намирах в момента, но две бяха повече от нищо, затова ги пъхнах в уста и преглътнах с чаша вода.
Понеделник, десети август
Някаква фигура се бе надвесила над мен, прекъсвайки съня ми. Отворих уста да изпищя, но не излезе никакъв звук.
— Нямаше нужда да спиш тук долу все пак. — Гласът на Матю долетя някъде много отдалеч. Отне ми известно време, докато осъзная, че лежа на дивана във всекидневната. Отначало не бях сигурна защо. После си спомних.
— Взех две хапчета — измърморих аз, мъчейки се да стана. — После поседнах тук. Явно са ме приспали.
— Може би следващия път е добре да вземеш едно, след като не си привикнала към тях. Само исках да ти кажа, че отивам на работа.
— Добре. — Отпуснах се обратно на възглавниците. Усещах, че още е ядосан, но сънят ме теглеше неумолимо. — Ще се видим после.
Когато отново отворих очи, помислих, че се е върнал или че изобщо не е излизал, защото чувах гласа му. Но се оказа, че ми оставя съобщение на телефонния секретар.
Станах и се почувствах странно дезориентирана. Явно съм била заспала много дълбоко, че да не ме събуди звънът на телефона. Погледнах часовника девет и петнайсет. Отидох в коридора и натиснах бутона да чуя съобщението. Кас, аз съм. Може би още спиш или си в банята. Ще се обадя по-късно.
Доста необвързващо. Изчаках няколко секунди да проясня мислите си, после му позвъних.
— Извинявай, бях в банята.
— Обадих се само да чуя как си.
— Добре съм.
— Поспа ли още?
— Да, малко.
Той замълча и го чух да въздиша леко.
— Извинявай за снощи.
— И аз съжалявам.
— Ще се прибера възможно най-рано.
— Спокойно, няма нужда.
— Ще ти звънна, преди да тръгна.
— Добре.
Оставих слушалката с пълното съзнание, че това е най-неловкият телефонен разговор, който сме водили някога. Внезапно осъзнах кристално ясно как всичко това се отразяваше на отношенията ни и ми се прииска да не бях толкова хладна, когато ми предложи да се прибере по-рано. Отчаяно ми се прииска да оправя нещата помежду ни и се пресегнах към телефона, ала Матю звънна, преди още да набера номера му. Бях сигурна, че и той се е почувствал също толкова зле.
— Тъкмо щях да ти се обадя — казах с облекчение. — Извинявай, ако съм прозвучала неблагодарно. Просто още бях сънена заради хапчетата.
Матю не отговори веднага и си помислих, че не е впечатлен от извинението ми, затова реших да се постарая повече. Докато не осъзнах, че от другата страна на линията не е той.
Устата ми пресъхна.
— Кой се обажда? — рязко попитах аз. — Ало?
Заплашителното мълчание потвърди най-големия ми страх — не че той се е върнал, а че никога не си е отивал. Единствената причина да не позвъни в четвъртък или петък беше, че Матю си беше у дома. Обади се днес, защото знаеше, че отново съм сама. Което означаваше, че наблюдава къщата. Означаваше, че е наблизо.
Страхът запълзя по цялото ми тяло, кожата ми настръхна. Ако ми трябваше доказателство, че ножът, който бях видяла в кухнята предната вечер, бе истински, а не продукт на въображението ми, това беше то. Захвърлих телефона и хукнах към входната врата, за да спусна резето с треперещи пръсти. Застанах пред алармата, мъчейки се да си спомня как да изолирам отделни стаи, докато мислите ми препускаха бясно. Не можех да си поема въздух достатъчно дълбоко и се чудех къде ще бъда в най-голяма безопасност. Не в кухнята, защото бе успял да се промъкне през задната врата предната вечер, нито в някоя от спалните горе, защото ако влезеше в къщата, щях да се озова в капан на горния етаж. Значи — всекидневната. Включих алармата и изтичах там, затръшвайки здраво вратата. Пак не се чувствах в безопасност, защото нямаше ключалка, затова се огледах какво мога да избутам до вратата. Най-близкото нещо бе един фотьойл и докато се мъчех да го замъкна, телефонът отново звънна.
Дъхът ми секна, нозете ми се подкосиха. Единственото, за което мислех сега, бе ножът, който бях видяла снощи. Озърнах се наоколо, търсейки оръжие, с което да се защитя, и погледът ми се спря на металната маша до камината. Изтичах и я грабнах, после започнах да дърпам завесите — първо на прозореца, който гледаше към градината отзад, а после и на онзи, към предния двор. Бях ужасена от мисълта, че той ме наблюдава, че стои отвън и следи какво става вътре. Внезапният сумрак усили страха ми, затова побързах да светна лампите. Не можех да мисля трезво. Исках да се обадя на Матю, но полицаите биха стигнали дотук по-бързо. Огледах се за телефона, но се сетих, че съм го оставила в коридора, а за мобилния тук липсваше сигнал, дори и да го бях взела със себе си.