Беше време да отида в полицията. Но първо трябваше да говоря с Матю, да му споделя подозренията си, да чуя какво ще ме посъветва, защото не исках отново да объркам всичко. Предпочитах пак да се покажа пред него като пълна глупачка, отколкото да се изложа пред полицаите. Как бих могла да искам да проверят кой е мъжът в горния край на пътя, ако нямам доказателство или поне подкрепата на Матю? Те и без това вече ме смятаха за откачена след включването на алармата.
Докато трескаво обмислях как да постъпя, едва не минах на червено. Притесних се, че може да направя катастрофа и опитах да се успокоя. Щеше ми се да прекарам деня с някого, но Рейчъл още беше в Сиена, а всички други или бяха заминали във ваканция, или се подготвяха за заминаване.
В крайна сметка реших да ида до Браубъри. Поех натам, като постоянно проверявах в огледалото за обратно виждане дали някой не ме следи. Паркирах на главната улица с намерение да намеря място в някое заведение, където да изгубя малко време, преструвайки се, че обядвам. Успокоих се, че имам план и потърсих чантата си, при което с ужас разбрах, че в бързината да изляза съм я забравила у дома. Трябваше поне да мога да си купя нещо за пиене, затова затършувах в жабката на колата за монети. Рязко почукване на прозореца ме накара да изтръпна, ала щом се изправих, видях Джон да ми се усмихва.
Все още изплашена, не можах да отвърна на усмивката му, затова отново се обърнах към жабката и докато я затварях, помъчих да се овладея. След като успях, пъхнах включа в стартера и смъкнах прозореца.
— Изплаши ме — казах аз с усмивка.
— Извинявай — разкаяно отговори той. — Не исках да те стресна. Тръгваш или сега пристигаш?
— И двете. — Той ме изгледа любопитно и побързах да му обясня: — Тъкмо пристигам, но явно съм си забравила чантата у дома, затова ще се наложи да се върна да си я взема.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
Поколебах се, обмисляйки вариантите. Не исках да си мисли, че го насърчавам, но пък той знаеше, че съм с Матю. И определено не ми се щеше да се връщам в къщата, а не можех да обикалям безцелно из Браубъри през целия ден, без поне да мога да си купя кафе и вестник.
— Е, ако ме почерпиш едно кафе…
— Надявах се да го кажеш — прекъсна ме той. Пъхна ръка в джоба си и извади две монети по една лира. — Даже ще платя за паркинг, освен ако не искаш да те глобят.
— Забравих за това — намръщих се аз. — Една лира ще е достатъчна, няма да се бавя повече от час.
— Няма да ти стигне, ако ми позволиш да черпя и обяд, освен кафе.
— Защо пък не? — кимнах аз, доволна, че вече имам запълнени два часа от деня си. Стига да ми позволиш някой ден да ти върна услугата.
— Дадено.
Джон отиде до автомата за плащане, пъхна монетите и ми подаде билета през прозореца.
— Благодаря.
Излязох от колата и той кимна към краката ми.
— Хубави обувки.
Погледнах надолу и видях, че в бързината съм нахлузила вехтите кафяви мокасини, които използвах за работа в градината и които преди беше носила майка ми.
— Бях се заела да скубя разни плевели и явно съм забравила да се преобуя — засмях се аз. — Сигурен ли си, че искаш да те видят така с мен?
— Абсолютно. Къде ще отидем?
— Ти избираш.
— Какво ще кажеш за „Костело“?
— Имаш ли време?
— Определено. Ами ти? Нали не бързаш?
— Не, изобщо.
През следващите два часа се забавлявах толкова, че изобщо не исках да свършват. Мисълта да се върна у дома и да се потопя в самотата си ме накара отново да се почувствам потисната и побързах да пийна глътка вода.
— Благодаря ти — казах признателно на Джон, когато той даде знак да донесат сметката. — Наистина имах нужда от малко разтуха.
— Аз също.
— Защо? — попитах.
— Просто съм объркан, след като моята приятелка изчезна от живота ми. Ами ти? Защо искаше да се измъкнеш за няколко часа? Да не би още да те тормозят онези телефонни обаждания?
Погледнах го стреснато.