— Какво имаш предвид?
— От телефонната централа. Трябваше да мине много време, докато ушите ми престанат да бучат, след като ми се развика.
— Още ме е срам за тогава — простенах.
— Надявам се, че не това е била причината да не дойдеш за по едно питие в петък. Липсваше ни.
— Напълно забравих! — възкликнах аз. И всичките ми притеснения отново се върнаха. — Много съжалявам, Джон, чувствам се ужасно!
— Няма нищо. И бездруго беше споменала, че Матю има няколко свободни дни и може да заминете някъде — напомни той.
Знаех, че трябваше да кажа нещо, да попитам дали са си изкарали добре, но бях твърде съкрушена, за да говоря.
— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш разстроена.
Кимнах и извърнах очи навън към главната улица, където хората продължаваха спокойно живота си.
— Просто беше доста странно лято.
— Искаш ли да поговорим за това?
Бавно поклатих глава.
— Ще ме помислиш за луда.
— Стига де…
Погледнах го и се опитах да се усмихна.
— Всъщност има реална опасност да полудявам. Майка ми страдаше от деменция няколко години, преди да почине и се притеснявам, че може и аз да страдам от същото.
Джон протегна ръка и за миг си помислих, че ще хване моята. Ала той взе чашата си с вода.
— Деменция и лудост са две различни неща — каза и отпи глътка вода.
— Да, така е — съгласих се аз.
— Установено ли е, че имаш деменция?
— Не, още не. Трябва да ида на лекар, но вероятно ще забравя. — И двамата се разсмяхме и ми беше трудно да спра. — Господи, колко е хубаво отново да се посмея — тихо възкликнах, все още усмихната.
— Е, ако това има някакво значение, изобщо не ми изглеждаш откачена.
— Това е, защото не живееш с мен. За Матю далеч не е толкова забавно, когато все правя разни глупости, нали се сещаш… Забравям да си сменя обувките, когато излизам, забравям си чантата у дома.
— Това означава, че си излязла много бързо от къщата, а не че си луда. — Той ме погледна въпросително, без да откъсва тъмните си сериозни очи от моите. — Много ли бързаше наистина?
— Просто вече не мога да понасям да стоя сама у дома — свих рамене аз.
— След убийството на Джейн ли?
— Сякаш всичко ме плаши. Нашата къща е твърде изолирана, за да съм спокойна.
— Но наблизо има и други къщи, нали?
— Да, така е…
Поколебах се дали да му доверя каква е истинската причина за мълчаливите обаждания и да му разкажа за мъжа в горния край на пътя. Но тогава дойде сервитьорката със сметката и моментът отмина.
— Е, по-добре, че скоро започваме учебната година. — Джон извади портфейла си. — Ще имаме толкова работа, че няма да ни остане никакво време да се задълбаваме в нещата. — Той се намръщи. — Обучението е на двайсет и осми. Моля те, не ми казвай, че вече си подготвила всички учебни планове за идващия срок.
— Даже не съм ги погледнала — признах си аз.
Джон се протегна и тениската му се надигна, разкривайки загоряла кожа.
— Както и аз — ухили се той.
— Наистина ли? — Въздъхнах облекчено. — Няма да повярваш колко по-добре ме накара да се почувствам току-що. Вчера срещнах случайно Кони в Касъл Уелс и тя спомена, че е почти готова.
— Много е прилежна — кимна насмешливо той.
— Довери ми и че не си отишъл у тях онази нощ, нали си спомняш, след партито за края на годината.
— Не, не ми се ходеше.
Погледнах го любопитно.
— А и какъв е смисълът, след като ти нямаше да си там? — шеговито подхвърли той.
— Никакъв — съгласих се. — Аз винаги съм душата на компанията.
Той се засмя.
— Точно така.
Но и двамата знаехме какво има предвид.
Излязохме от ресторанта и той ме изпрати до колата.
— Купи ли онова гащеризонче между другото? — попитах аз.
— Да, синьо, със слонче отпред. Приятелката ми изглеждаше леко изненадана — избрах го, защото ми харесваше, но бях забравил, че бебето е момиче.
— Радвам се, че не само аз съм останала с лош спомен — пошегувах се.
— Ето ти доказателство, че може да се случи с всекиго. Имаш ли някакви специални планове за този уикенд?
— Надявам се да се мотая в градината.
— Е, почини си добре. — Той кимна към колата ми. — Това е твоята, нали?
— Да. — Прегърнах го импулсивно. — Благодаря ти, Джон, за всичко.
— За мен е удоволствие — сериозно каза той. — Ще се видим пак в училище, Кас. Шофирай внимателно.
Той изчака на тротоара, докато се измъкнах от паркинга и потеглих по главната улица. Чудех се с какво мога да запълня останалото време, докато Матю се прибере у дома. Стигнах до кръстовището, където обикновено завивах надясно, но сега видях табелата за Хестън и преди да разбера какво става, вече шофирах към селцето, където бе живяла Джейн. Към него се беше прибирала и в нощта, когато бе убита. Почувствах моментна паника, питайки се какви ги върша и какво се надявам да постигна с това. Ала по някаква причина се чувствах длъжна да го направя.