Отне ми около пет минути да стигна там. Паркирах на улицата между бара и парка и излязох от колата. Паркът беше малък, но отлично поддържан. Минах през главната порта и бавно се разходих по алеите, възхищавайки се на прекрасното многообразие от цветя. Малкото пейки на сянка бяха заети, повечето от възрастни двойки, които си почиваха от следобедната разходка, затова седнах на слънце. Бях доволна, че съм намерила къде да прекарам няколко спокойни часа. Замислих се за Джейн, питайки се колко ли пъти е седяла точно на тази пейка, колко пъти е минавала по тази алея. В другия край на парка имаше детска площадка, където някакви хлапета се люлееха на дървени кончета и аз си представих как тя помага на децата си да се качат на някоя люлка или как тревожно ги следи, докато се катерят и спускат по пързалката… И както винаги, вината, която изпитвах при мисълта за Джейн, ме налегна с огромна сила.
Питах се замечтано дали с Матю някога ще се радваме на деца, когато едно момиченце се опита да слезе от люлеещото конче. Беше съвсем ясно, че няма да успее въпреки волята й, защото едното й краче беше заклещено. Инстинктивно отворих уста да извикам, да предупредя някой от възрастните наоколо, че ще падне, но преди да успея, тя се търкулна на земята. Жалните й викове накараха един мъж да хукне към нея. Друго момиченце протегна ръчички да го свали от кончето, а той бързо го вдигна, преди да се погрижи за детето на земята. И докато го гледах как я изтупва от пясъка и целува по русата главица, осъзнах, че гледам съпруга на Джейн.
Шокът ме разтърси цялата. Втренчих се в него, чудейки се дали не бъркам. Ала не можех да греша, при положение че снимката му беше из всички вестници и по телевизията през изминалите няколко седмици. Освен това момиченцата приличаха на близначки. Инстинктът ми нашепваше да бягам, да напусна парка бързо, преди да ме види. Но после се успокоих. Той не знаеше, че аз съм човекът, който е можел да спаси живота на жена му.
Мъжът тръгна да се отдалечава от площадката, понесъл едното дете, което се беше ударило, и хванал другото за ръка. И двете плачеха, докато вървяха по алеята към пейката, където седях аз. Чувах как се опитва да ги успокои с обещания за лепенки на удареното и сладолед. Но момиченцето в прегръдките му не искаше да млъкне, разстроено от ожулените си колене, едното от които кървеше доста обилно.
— Трябва ли ви кърпичка за раната? — попитах, преди да помисля.
Той спря пред мен.
— Може би е добра идея — съгласи се с облекчение. — Имаме още доста път до дома.
Извадих кърпичка от джоба си и му я подадох
— Чиста е.
— Благодаря.
Той настани детето до мен на пейката, клекна пред нея и й показа кърпичката.
— Виждаш ли какво ми даде тази мила дама? Искаш ли да видим дали няма да помогне на коляното ти?
Той лекичко я притисна към ожуленото място, попивайки кръвта, и сълзите на детето като по чудо секнаха.
— По-добре ли си, Лоти? — попита сестричката й, взирайки се в нея с тревога.
— По-добре — кимна тя.
— Слава богу. — Съпругът на Джейн ме погледна със сериозно лице. — Представете си какво щеше да е, ако беше паднала на бетона, както ние някога като деца. — Той махна кърпичката и отбеляза: — Вече няма нищо.
Дъщеричката му се вторачи в коляното си, изглежда, остана доволна и скочи от пейката.
— Да играем — каза тя и хукна към тревата.
— Е, сега вече няма да искат да се прибираме — простена мъжът и се изправи.
— Прекрасни са — казах с усмивка. — Много са красиви.
— През повечето време — съгласи се той. — Но могат да са истински дяволчета, когато решат.
— Сигурно им липсва майка им. — Спрях насред думата, ужасена от изреченото. — Съжалявам — заекнах аз. — Просто…
— Моля, не се извинявайте — успокои ме той. — Поне не се преструвате, че не знаете кой съм. Няма да повярвате колко много хора идват в Хестън с надеждата да ме срещнат, сякаш съм известна личност. Започват разговор с мен, обикновено използват момичетата за това, а после ме питат за майка им дали не е у дома и не приготвя обяда, или пък дали е с руса коса като момичетата. Отначало, преди да се усетя, им отговарях, че е починала, а те продължаваха с въпросите и накрая им казвах, че е била убита. Преструваха се на изненадани и се вайкаха колко съжаляват, колко ужасно трябва да е било за мен. Един ден някаква жена прекрачи границата, питайки ме как полицаите са ми съобщили новината и тогава разбрах какви са. — Той поклати глава замислено. — Трябва да има специално име за такива хора, но не знам как да ги нарека. Поне магазинът и барът в селото правят страхотен оборот покрай тях — добави с горчива усмивка.