— Съжалявам — тихо повторих аз. Щеше ми се да му издам, че съм получила писмото му тази сутрин, но след казаното от него не посмях. Можеше да си помисли, че и аз, като всички останали, съм дошла в парка с надежда да го срещна случайно, особено след като нямах никаква реална причина да бъда в Хестън. Той не ме беше поканил да дойда да го видя. Станах на крака. — Трябва да тръгвам.
— Надявам се, че не е заради казаното от мен. — Под ярката слънчева светлина забелязах сиви нишки в кестенявата му коса и се запитах дали са били там преди смъртта на Джейн.
— Не, съвсем не — уверих го аз. — Просто трябва да се връщам.
— Е, благодаря, че ми се притекохте на помощ. — Погледна към тревата, където момичетата си играеха. — Всичко вече е забравено, слава богу.
— Така е… — Опитах да се усмихна, но иронията в думите му ме спря. — Приятен следобед.
— И на вас.
Отдалечих се, а сърцето ми биеше лудо и думите му, че съм му се притекла на помощ, отекваха в ушите ми. Сякаш ми се подиграваха през целия път до портата на парка, не ме оставиха на мира и докато се качвах в колата… И в крайна сметка се запитах какво, за бога, ме накара да дойда тук, ако не точно нуждата ми да получа прошка.
Какво ли щеше да стане, ако се върнех и му кажех коя съм. И му признаех, че съм видяла Джейн в онази отбивка във фаталната нощ? Дали щеше да ми се усмихне с онази негова тъжна усмивка и да подхвърли, че няма значение — по-добре че не съм спряла, защото е можело и аз да бъда убита? Или щеше да бъде отвратен от постъпката ми, да ме посочи с пръст и да извика пред всички в парка, че не съм си мръднала пръста, за да помогна на жена му. И понеже нямаше как да разбера, включих двигателя и потеглих към дома. И единственото, за което мислех, бе съпругът на Джейн и двете малки дъщерички, които беше оставила.
Макар да шофирах съвсем бавно, се прибрах вкъщи към пет. Докато минавах през портата, тревогата отново ме стисна в лапите си и разбрах, че няма да мога да вляза, не и преди Матю да се върне, затова останах в колата. Бях спряла на сянка, ала беше толкова горещо, че отворих прозорците, за да стане леко течение. Телефонът ми даде сигнал, че съм получила съобщение, беше от Мери. Толкова се притесних за работата, която още не бях свършила, че не забелязах как минава времето. И когато колата на Матю зави по алеята, помислих, че се прибира по-рано. Бързо погледнах часовника си и видях, че вече е шест и половина. Той спря до мен, а аз извадих ключовете от стартера и излязох, преструвайки се, че току-що съм пристигнала.
— Изпреварих те — казах с усмивка.
— Изглеждаш разгорещена — отбеляза той, след като ме целуна. — Не беше ли включила климатика на колата?
— Ходих само до Браубъри, затова реших да не го включвам за краткия път обратно.
— На пазар ли беше?
— Да.
— Купи ли си нещо хубаво?
— Ами не.
Тръгнахме към входната врата и той отключи с неговите ключове.
— А къде ти е чантата? Матю кимна към празните ми ръце.
— В колата. — Бързо влязох в къщата. — Ще я взема след минутка, първо искам да пийна нещо.
— Чакай, нека изключа алармата! О, не е включена. — Усетих го как се мръщи зад гърба ми. — Включи ли я, когато излезе?
— Не, не сметнах за нужно, понеже нямах намерение да отсъствам дълго.
— Предпочитам за в бъдеще да го правиш. След като вече имаме аларма, най-добре да я използваме.
Оставих го да се качи и да се преоблече, докато приготвих чай и го сервирах в градината.
— Само не ми казвай, че си излизала с тези обувки — ужаси се той, когато дойде при мен след няколко минути. Сведох очи към нозете си. Не исках да му причинявам допълнителни тревоги, затова се засмях престорено.
— Не, преди малко ги обух.
Той се усмихна и седна до мен, протягайки дългите си крака.
— Какво друго прави днес, освен че си била на пазар?
— Подготвих още няколко урока — излъгах, докато мислено се питах защо не му споделям, че случайно съм срещнала Джон.
— Това е хубаво. — Той погледна часовника си. — Седем и десет. Когато си изпиеш чая, можеш да си смениш обувките и ще те заведа на вечеря. Искам да започнем уикенда с добро настроение.
Стана ми тъжно, защото още се чувствах сита след обяда с Джон.
— Сигурен ли си? — попитах неуверено. — Не предпочиташ ли да останем у дома?