— Не, освен ако не си запазила от твоето къри от онзи ден.
— Съжалявам.
— Значи е време да идем на ресторант.
— Добре — съгласих се аз, облекчена, че не бе предложил да похапнем спагети в „Костело“.
Качих се да се преоблека и взех една малка чанта от гардероба, която скрих под жилетката си, а докато той настройваше алармата, изтичах до колата и се престорих, че я взимам от седалката. Отпътувахме към Браубъри и намерихме места в любимия ни индийски ресторант.
— Познаваш ли новия ни съсед? — попитах, докато разглеждахме менюто. — Говорил ли си изобщо с него?
— Да, вчера, когато оглеждах пътя и чаках да се върнеш от Касъл Уелс. Той мина край къщата и се заприказвахме. Изглежда, жена му го е напуснала точно преди да се преместят тук.
— Къде отиваше?
— Какво имаш предвид?
— Спомена, че минавал край къщата.
— Ами вървеше към неговата. Сигурно е бил на разходка. Казах му, че ще го поканим на вечеря някой ден.
Сърцето ми спря за миг.
— А той съгласи ли се?
— Да, с удоволствие щял да дойде. Нямаш нищо против, нали?
Сведох очи към менюто, преструвайки се, че го разглеждам.
— Стига точно този мъж да не е убиецът.
Матю избухна в смях.
— Шегуваш се, нали?
— Разбира се. — Насилих се да се усмихна. — Е, какъв човек ти се видя?
— Приятен на вид.
— На колко години е?
— Не знам, малко над шейсетте, предполагам.
— Не ми се стори толкова възрастен, когато за пръв път го забелязах.
— Пенсиониран пилот е. Сигурно знае как да се поддържа във форма.
— Попита ли го защо все стои пред къщата ни?
— Не, тогава не знаех, че го прави. Но ми спомена, че смята къщата ни за много красива, може да й се е възхищавал. — Погледна ме и се намръщи. — Наистина ли все стои пред къщата?
— Виждала съм го няколко пъти.
— Е, няма как да бъде арестуван за това — подметна той предупредително, сякаш беше отгатнал накъде клоня с въпросите си.
— Не съм казала такова нещо.
Матю ми се усмихна насърчително.
— Да изберем какво да похапнем, какво ще кажеш?
Исках да му изтъкна, че един пенсиониран пилот, приятен на вид, малко над шейсетте, спокойно можеше да е убиецът, но знаех, че той не иска да го обсъждаме повече. А камо ли да се обадим в полицията…
Събота, петнайсети август
Рязкото изтракване на пощенската кутия отекна в цялата къща, докато закусвахме. Матю стана, захапал намазана с масло препечена филия, и отиде в коридора, а след няколко минути се върна с куп писма и малък пакет.
— Заповядай — каза той и ми го подаде. — За теб е.
Изгледах го подозрително. Предния ден писмото беше от Алекс, но нямаше начин и пакетът да е от него.
— Какво е?
— Не знам. — Той огледа обикновената бяла хартия на опаковката. — Нещо, което си поръчала?
— Този път нищо не съм поръчвала. — Притеснено оставих пакета на масата, направо ме беше страх да го докосна. Дали не беше от мъжа, който ми се обаждаше и мълчеше по телефона?
— Сигурна ли си? — Матю сложи ръка на рамото ми.
— Напълно.
— Искаш ли аз да го отворя?
— Не, няма нужда — отговорих светкавично. Макар че лесно можех да разкъсам опаковката, грабнах пакета и го отнесох в кабинета. Взех от чекмеджето ножица и разрязах плика. Вътре имаше малка кутийка. Извадих я и внимателно вдигнах капака с разтуптяно сърце. Чифт разкошни сребърни обеци лежаха върху черна кадифена възглавничка и когато ги познах, изпитах огромно облекчение.
— Много са хубави — отбеляза Матю, който надничаше през рамото ми.
Не бях го чула да идва след мен.
— За Рейчъл са — казах и затворих кутийката. — Не очаквах, че ще дойдат толкова бързо.
— За рождения й ден ли?
Сетих се за вилата в Ил дьо Ре.
— Да — потвърдих аз.
Той ме остави и излезе да окоси моравата. Пъхнах обеците в едно от чекмеджетата и за момент останах загледана през прозореца към полето от другата страна на пътя.
Някога се чувствах толкова спокойна тук, сякаш нищо не можеше да ни засегне.
Телефонът в коридора звънна. Замръзнах, но после си спомних, че е събота. Мълчаливите обаждания никога не идваха през уикенда. Въпреки това оставих да се включи телефонният секретар. Беше Мери, която се чудеше дали съм получила няколкото съобщения, които ми бе оставила за деня на обучението. Сърцето ми изтръпна. Скоро ваканцията щеше да свърши, а аз още не бях се заела с подготовката на уроците. Тя продължи да говори и шеговито подхвърли, че се надява да не съм си загубила мобилния телефон, защото ми била оставила и няколко съобщения на него.